В битката за набелязания стръмен хълм на скалистия хребет в Централна Корея и двете страни дадоха жертви, тъй многобройни, че превърнаха боя във фанатично бедствие, досущ като самата война. Малцината бити и ранени, които не бяха наръгани смъртоносно или направени на парчета, постепенно се оттеглиха преди зазоряване, като оставиха Планината на клането — както стана известен в историята на тази война от средата на века въпросният хълм — застлана с трупове и изпразнена от човешко присъствие, както е била в течение на многото хиляди години, преди да се появи основателна причина коя да е от двете страни да унищожи другата. В ротата на редник Меснър оцеляха едва дванайсетима от двеста, като нямаше нито един от тях, който да не е откачил и да не е облян в сълзи, включително командващият двайсет и четири годишен капитан, чието лице бе смазано от приклада на пушка, размахан като бейзболна бухалка. Атаката на комунистите бе проведена от над хиляда души. Китайците дадоха между осемстотин и деветстотин жертви. Те продължаваха да прииждат и да загиват, като крачеха под звуците на бойни сирени и повтаряха: „Станете вие, които отказвате да бъдете роби!“, и отстъпваха през покритото с трупове и повалени дървета бойно поле, като застрелваха своите ранени и когото успееха да видят от нашите. Автоматите им бяха руско производство.
На другия следобед в Америка двама войници застанаха пред вратата на Меснърови в апартамента им в Нюарк, за да съобщят на родителите на редника, че единственият им син е бил убит в битка. Господин Меснър така и не се възстанови от новината. През хлипове успя да каже на жена си:
— Казах му да се пази. Никога не ме слуша. Ти ме молеше да не заключвам два пъти вратата, когато исках да го науча на нещо, ама ти самата не можа да го научиш на нищо. А сега вече го няма. Двойното заключване на вратата не го научи на нищо. И сега го няма. Момчето ни го няма. Бях прав, Маркъс, предчувствах го — вече те няма, отиде си завинаги! Не мога да го понеса. Няма да мога да живея с тази мисъл.
Така и стана. Когато магазинът отвори след периода на траур, баща му никога повече не се пошегува с клиент. Или работеше мълчаливо, като само от време на време се покашляше, или промърморваше на клиента, когото обслужваше:
— Синът ни загина.
Престана да се бръсне, вече не се решеше и скоро един подир друг клиентите започнаха да се отдръпват и да си търсят друг кашерен месар в махалата, от когото да пазаруват, а голяма част от тях се пренасочиха и започнаха да си купуват месо от супермаркета. Един ден господин Меснър дотолкова не внимаваше в това, което прави, че ножът му се подхлъзна на един кокал, върхът на острието проникна в стомаха му и оттам бликна кръв, наложи се да го шият. Всичко на всичко, само след осемнайсет месеца потресаващата загуба изцеди живота от жилите на окаяния човечец; умря десетина години преди емфиземата, която щеше да развие, да стане достатъчно остра, че да го убие.
Майката бе силна и живя почти до сто години, макар че нейният живот също бе съсипан. Не мина нито ден, без да погледне снимката от завършването на гимназията на красивото си момче, поставена в рамка на бюфета в трапезарията, и да не попита починалия си съпруг на висок глас, сподавен от хлипове: „Защо го прогони от къщи? Миг гняв и ето какъв е резултатът! Какво значение има кога се е прибрал? Тогава поне си беше у дома, когато и да се е прибрал! А сега къде е? И ти къде си, скъпи? Маркъс, моля те, вратата не е заключена, ела си у дома!“. И тя отиваше до вратата, същата онази врата с прословутата ключалка, и я отваряше, отваряше я широко и заставаше на прага, вече вразумена, в очакване на завръщането му.