Да, ако не беше това, ако не беше онова, и досега да сме живи и здрави всичките и всичко щеше да е наред. Ако не беше баща му, ако не беше Флъсър, ако не беше Елуин, ако не беше Кодуел, ако не беше Оливия! Ако не беше Котлър, ако той не се бе сприятелил с недостижимия Котлър! Ако Котлър не се бе сприятелил с него! Ако не беше позволил на Котлър да наеме Зиглър да го замества в църквата! Ако не бяха хванали Зиглър! Ако бе присъствал на службите лично! Ако беше събрал четирийсет посещения и се бе подписал четирийсет пъти, днес да е жив и да му предстои да се пенсионира като адвокат. Но нямаше как да стане! Не можеше да вярва като дете в някакъв си глупав закон! Не можеше да слуша подлизурските им химни! И молитвите, тези ограничени молитви… загнили примитивни суеверия! Отче наш, ти, който си на Небето! Позорът на религията, незрелостта и невежеството, и срамът от всичко това! Откачена набожност за нищо! И когато Кодуел му каза, че трябва, когато Кодуел го привика обратно в кабинета си и му каза, че ще го оставят в „Уайнсбърг“ само ако се извини писмено на президента Ленц, задето е наел Марти Зиглър да ходи на църква вместо него, и че ако присъства на службата не четирийсет, а общо осемдесет пъти — както с образователна цел, така и като наказание, ако ходи на църква на практика всяка сряда до завършването си на колежа, какъв избор имаше Маркъс, какво друго му оставаше да направи, освен като типичен Меснър, като ученик на Бъртранд Ръсел, какъвто беше, да тропне с юмрук по масата на декана и да му извика за втори път: „Майната ти“?
Да, доброто старо предизвикателно американско „Майната ти“, и дотук със сина на касапина, загинал три месеца преди двайсетия си рожден ден — Маркъс Меснър, 1932–1952, единственият от съучениците си, извадил лошия късмет да загине в Корейската война, приключила с подписването на мирен договор на 27 юли 1953, цели единайсет месеца преди датата, на която Маркъс, ако се бе оказал способен да понесе църквата и да си държи езика зад зъбите, щеше да получи бакалавърската си диплома от колежа „Уайнсбърг“ — най-вероятно като отличник на випуска — и така да отложи една поука, на която необразованият му баща се бе опитвал да го научи цял живот: за това, как ужасните, неведомите пътища на нашите най-банални, случайни и дори смешни решения постигат най-несъизмерими резултати.
Историческа бележка
През 1971 година социалните вълнения, промени и протести на бурното десетилетие на 60-те достигна дори тесногръдия, аполитичен „Уайнсбърг“ и на двайсетата годишнина от ноемврийската фъртуна и Щурма на белите гащички се надигна непредвиден бунт, по време на който момчетата окупираха кабинета на декана на момчетата, а момичетата — кабинета на декана на момичетата, и всички настояваха за „студентски права“. Бунтът успя да затвори колежа за цяла седмица, а след възстановяването на занятията никой от главатарите и от двата пола, постигнали споразумение за край на бунта чрез предложение за въвеждане на нови, либерализиращи алтернативи, отправено към ръководството на учебното заведение, не бе наказан с изключване или временно отстраняване. За сметка на това в рамките на една нощ — и за ужас не на други власти, а на тези, които по онова време вече се бяха пенсионирали и не ръководеха делата в „Уайнсбърг“ — изискването за посещение на църковната служба отпадна наред с буквално всички ограничения и правила за вътрешния ред, които регулираха поведението на студентите в продължение на повече от век и които бяха спазвани тъй стриктно по време на вкопченото в традицията ръководство на ректора Ленц и декана Кодуел.