Още след първите няколко дни след пристигането си в кампуса започнах да се оглеждам из общежитието за някой с празно легло в стаята, който би се съгласил да ме приеме за съквартирант. Отне ми още няколко седмици, през което време достигнах кулминацията на безсилието си пред Флъсър и близо час след като си бях легнал една нощ, скочих с вик от кревата, за да изтръгна една плоча от грамофона — най-грубият жест, който бях извършвал в живота си, и да я запратя в стената.
— Ти току-що унищожи Струнен квартет № 16 във фа мажор — оповести той, без да мръдне от мястото си на втория етаж, където си беше легнал с дрехите и обувките и пушеше.
— Не ме интересува! Опитвам се да спя!
Голата крушка на тавана бе светната от едно от другите две момчета. Всъщност и двамата скочиха от местата си и както си бяха по слипове, зачакаха да видят как ще се развият нещата.
— Толкова мило и любезно пале — започна Флъсър. — Спретнато. Добросъвестно и почтено. Малко безотговорно към чуждите вещи, но иначе преливащо от желание да изглежда като човешко същество.
— Че какво му е лошото да си човешко същество?
— Всичко — усмихна се Флъсър. — Човешките същества смърдят чак до седмото небе.
— Ти смърдиш! — изкрещях аз. — Ти, Флъсър! Не се къпеш, не се преобличаш, никога не си оправяш леглото — не се съобразяваш с никого! Или си изливаш страстите в четири сутринта, или надуваш музиката докрай!
— Ами аз не съм добро момче като теб, Маркъс.
Тук най-сетне се обади едно от другите момчета.
— Кротко — рече ми. — Той просто е досаден. Не го вземай толкова навътре.
— Но аз трябва да се наспя! — извиках. — Не мога да си върша работата, без да съм се наспал. Не искам да се разболея, за бога!
— Разболей се — отвърна Флъсър и добави към усмивката презрителен смях.
— Този е луд! — изкрещях към другите двама. — Всичко, което казва, е идиотско!
— Ти унищожи Квартета във фа мажор на Бетовен — продължи Флъсър, — и твърдиш, че аз съм лудият?
— Престани вече, Бърт — намеси се едното от другите момчета. — Млъкни и го остави да спи.
— След това, което този варварин направи със записа ми?
— Кажи му, че ще му възстановиш плочата — обърна се към мен момчето. — Кажи му, че ще отидеш в града и ще му купиш нова. Хайде, кажи му, за да си лягаме вече всички.
— Ще ти купя нова — рекох, но отвътре ми кипеше пред тази несправедливост.
— Благодаря — кимна Флъсър. — Много ти благодаря. Наистина си мило момче, Маркъс. Безукорно. Маркъс — изкъпаното и спретнато облечено момче. В крайна сметка винаги постъпваш както е редно, точно както те е учила мама Аврелий3.
Възстанових счупената грамофонна плоча с парите, спечелени като сервитьор в кръчмата. Работата не ми харесваше. Прекарвах там много по-малко време, отколкото в месарницата при баща ми, и въпреки това заради врявата и многото пиене, и вонята на бира и цигарен дим, която изпълваше мястото, работата ми се струваше по-уморителна и посвоему не по-малко отвратителна от най-гадните дейности, които се налагаше да върша в магазина. Самият аз не пиех бира, нито какъвто и да е алкохол, никога не бях запалвал цигара и никога не се бях напъвал да крещя или да пея с пълно гърло, за да направя умопомрачително впечатление на някое момиче, както правеха пияниците, довели гаджетата си в кръчмата в петък и събота вечер.
Почти всяка седмица там се провеждаха така наречените „партита на брошката“, с които се отбелязваше неформалният годеж между момче от „Уайнсбърг“ и момиче от „Уайнсбърг“, като момчето подаряваше на момичето брошката на братството си, за да се появи тя в клас с бижуто, закачено на видно място на пуловера или на блузата й. Брошка първата година, годеж втората и сватба непосредствено след дипломирането — това бяха невинните цели, лелеяни от повечето девственици в „Уайнсбърг“ по времето, когато аз самият не бях излязъл от обятията на девствеността.
3
Тук Флъсър се заиграва с името на Маркъс (Marcus), което на английски съвпада с малкото име на римския император Марк Аврелий (Marcus Aurelius). — Б. пр.