Зад кръчмата и съседните, обърнати към Главната улица, магазини минаваше тясна павирана уличка и студентите по цяла вечер влизаха и излизаха през задната врата, било за да повръщат, било да подирят уединение, та да опипват приятелките си и да се натискат в тъмното. За да бъдат обуздани тези изблици на интимност, има-няма на всеки половин час по алеята бавно минаваше полицейска кола с включени светлини, при което жадните за изпразване на открито младежи се втурваха презглава да се скрият в кръчмата. С малки изключения, момичетата от „Уайнсбърг“ изглеждаха или благопристойни, или невзрачни и явно бяха овладели до съвършенство умението да се държат подобаващо (което ще рече, че нямаха представа как да се държат неподобаващо или да направят нещо, смятано за нередно), така че, когато се напиеха, вместо да буйстват като момчетата, просто клюмваха и им прилошаваше. Дори тези, които дръзваха да прекрачат прага навън към уличката, за да се натискат с гаджетата си, се връщаха вътре, все едно са ходили на фризьор. От време на време се случваше да видя момиче, което да ми хване окото, и докато разнасях насам-натам халби бира, извъртах глава, за да се опитам да я огледам по-добре. Почти винаги установявах, че гаджето й е най-противният и арогантен пияница на вечерта. Но понеже ми плащаха минимална заплата плюс бакшиши, всеки уикенд се явявах на работа точно в пет и започвах да приготвям кръчмата за вечерта, работех до след полунощ, почиствах и като цяло се стараех да изглеждам като професионален сервитьор, нищо че посетителите щракаха с пръсти, за да ми привлекат вниманието, или пък ми подсвиркваха остро, пъхнали два пръста в уста, и се отнасяха с мен като със слуга, а не като със състудент, който се нуждае от тази работа. На няколко пъти ми се счу, че ме викат на една или друга от по-шумните маси с не особено любезното: „Ей, жид! Насам!“. Но предпочитах да се правя, че съм чул: „Ей, ти! Насам!“, и продължавах да изпълнявам задълженията си, като се придържам към урока, научен от баща ми в месарницата: цепваш трътката и си напъхваш дланта до китката, сграбчваш червата и вътрешностите и дърпаш навън; отвратително е, може да ти прилошее, но трябва да се свърши.
Неизменно след нощите, прекарани в работа в кръчмата, сънищата ми се къпеха в бира: бира капеше от крановете в банята, пълнеше тоалетната чиния, щом дръпнех казанчето, изливаше се в чашата ми от кутиите прясно мляко, което пиех на обяд и на вечеря в студентския стол. В сънищата ми близкото езеро Ери, което на север граничи с Канада, а на юг — със САЩ, вече не беше десетото по големина сладководно езеро на земята, а най-големият резервоар за бира на планетата и моята работа беше да го преливам в халби, които да сервирам на момчетата от братствата, подвикващи грозно: „Ей, жид! Насам!“.
След време намерих празно легло в една стая на етажа под този, където ме влудяваше Флъсър, и след като попълних нужните документи при секретарката на декана на момчетата, се преместих при младеж в последния курс от инженерния факултет. Елуин Ейърс-младши беше едър здравеняк, говореше малко, нямаше нищо общо с евреите, учеше здраво, хранеше се в къщата на братството, където членуваше, и караше черен седан „Ласал“ с четири врати, модел 1940 година — последната, в която се произвеждал, както ми обясни, този велик автомобил на „Дженеръл Мотърс“. Докато бил малък, колата била на семейството му, а сега я държеше паркирана пред къщата на братството си. Само студентите последна година имаха право на коли, а Елуин използваше своята предимно за да прекарва следобедите си през уикенда, бърникайки из внушителния й двигател. След вечеря — аз излапвах своите макарони със сирене в мрачната студентска столова заедно с другите „независими“, докато той хапваше говеждо печено, шунка, стек и агнешки котлети със събратята си — двамата се настанявахме на бюрата си с лице към голата стена и цяла вечер не обелвахме ни дума. След като приключехме с уроците, отивахме да се измием на общите мивки надолу по коридора, обличахме си пижамите, промърморвахме „Лека нощ!“ и заспивахме — аз на долното легло, той на горното.