Владимир Колев
Възнесението на Расколников
И така става понекога, брато… Това е положението! Момчето даде фира не защото беше глупаво. Почти с акъла си беше, само с помътняване от време на време. Верно че беше наркоман, ама всеки си има трески за делане. Просто нема късмет, опита се да демонстрира съвест. Скъп кеф за мътно време…
От три месеца съм на самостоятелна практика. До тогава работех с Феро по френска техника — „Ситроен“, „Пежо“, „Рено“. Бехме си намерили един гараж в китно крайстолично селце — ако ползвам израз от пасторален разказ. Там транжирахме стоката. После я прехвърляхме на неколко магазина за резервни части втора употреба. На консигнация, с нисък процент комисионна. Търсеха ни хората, бизнесът вървеше. Феро сгафи, когато посегна на колата на един от народно избраните. Ако е да щипнеш некой арабин — нема проблем. И полицаите не си дават чак толкова зор, и екземплярите от братската нация не вдигат много пара — знаят, че слънцето не винаги изгрева от изток. Ама тая с народния се закучи още от самото начало. Нали го знаеш Лимончето, то обикновено се оправя с алармите и добре пипа момчето. Ама на … технически прогрес. Оказа се, че на бонбона са му боднали аларма, с която даже Лимончето не може да излезе на глава. И като се разврещя машинката. Викам: „Братлета, бегане му е майката!“ Ама не! Лимончето вика: „Ей сега че млъкне!“ и продължи да пипоти. Млъкна, ама не веднага, а баучи още минута-две. А онзи тарикат, народният, вместо да търчи на двора, вдига джиесема и звъни в конака. За късмет, една патрулка да се окаже наблизо. Усетих накъде върви работата и се изхлузих в съседния двор. А Феро и Лимончето ги гепиха, докато палят колата.
Да е за некой друг, щеше да им се размине с едно преспиване в районното. Ама нашият човек се оказа не обикновен народен, а много народен. Приклещиха ги и до сега търкат гащи в следственото. За някакъв червен бонбон-„Ситроен“.
Те затова ми се наложи да мина на самостоятелна практика. Аз си имам квалификация и по една основна урбанистична специалност — тараш на апартаменти. Преди две седмици си набелезвам една кооперация. И започвам с анализа. Вляза, без да си давам зор, обикалям етажите. От едното обикаляне нагоре-надолу що информация се набира… Да речем — домашния любимец, болонката. В половината апартаменти има болонки. Непретенциозна твар, а се брои за куче и лае, щом застанеш пред вратата. Ама лае по един начин, когато с него има човек, а по друг — когато е само. Днес тук нема човек по това време. Утре пак нема по същото време. Да видим кой е човекът? И защо липсва? И така нататък…
Тогава налетех на тоя, рошавия. Дето го кръстих Расколников. Докато още учех занаята, попаднах за неколко месеца в Академията. Сериозно заведение, хората ходят с униформа — раирана. Влизаш един, излизаш друг. Само дето ти писва от наука, ама понекога нема как… Намериха се добри хора, открехнаха ме на това-онова и заформихме престоя само като командировка. Та, докато бех там, един ден ме пратиха да оправя някакви рафтове в библиотеката. Руснаците имат един такъв писател — Достоевски. Бех се зарекъл да прочета нещо от него, щото бех чул, че го изучавали в американските университети. Имаше една книга за некакъв идиот — не те будалкам, така се казва книгата. Ама липсваше от библиотеката, друг идиот я четял от три месеца. И тогава си взех „Престъпление и наказание“. Ако щеш вервай, изгълтах я от кора до кора. Разказва се за един, който утрепал бабичка, а после брал ядове. Не е било лесно едно време в Русия. Не е като сега…
Та, като започнах с анализите в оная кооперация, много бързо налетех на това наркоманчето, рошавото. Когато четях книгата, такъв си представях главния герой. И сега му викам: „Здрасти бе, Расколников!“ Учено момче. Студент. Знаеше кой е Расколников.
Нанесох се при него за некой и друг ден, докато свърша работата. Хем квартира, хем имах нужда и от асистент, когото да сложа на топа на устата, ако стане издънка. Пък и знаеше за комшиите кой какъв е.
Спрях се на бабока от таванския етаж. Стаите й гледат към двора на задънено. Можеш да влезеш и денем, и нощем. През вратата и през балкона. А рошавият ми каза интересни неща. Беше шмръкнал и разказваше с вдъхновение. Бабока била мома още по времето на царя, ама на стария — Борис, а не на сегашния, дето е министър-председател. И била гадже на некакъв мангизлия, народен представител. Те тия, народните, май винаги са умеели да пипат по-добре и от нас, професионалистите. Онзи бил щур по нея и й накупил златни нещица. Расколников се кълнеше, че ги е виждал с очите си, когато бил малък. Бабокът му се бил изфукал веднъж. Каза ми и къде ги държи. В некакъв тайник, пред който имало гардероб. На другия ден станах служител на „Топлофикация“ и отидох да огледам радиаторите в апартаментчето. Бабокът ме гледаше с подозрение, ама я газеше и самотията, та пихме и по кафе, докато оклюкарим скапаната държава, в която живеем. Изкривих си малко душата. Не ни е чак толкова лоша държавата. И с полицаите можеш да се разбереш. Ама требваше да погъделичкам бабата.