А вратичката си беше зад гардероба. Ако се вторачиш, можеш да я видиш. Пък аз, нали оглеждах тръбната мрежа на парното…
Докато си чуруликахме, бабата се изтърва, че ходела между пет и седем след обяд да пият кафе с Овчарова от втория етаж. Щото вече били на такова дередже, че кафето ни им вредело, ни им помагало. Пиели го за радост на душата…
Кой да ти знае, че и тя ме е сложила на кантар и ме е опипала? А това, с кафето, било въдичка. Работата е там, че Расколников се имал с бабата. И след като реших да я облекча откъм материалните блага, дето развалят човека, глупакът отишъл, и й се изповядал. Че един лош, така и така… Аз, лош човек ли съм? — Не! — Професионалист. И без такива като мен не може! А на бабока и без това му предстои да се яви пред Свети Петър. Златото е тежък метал. Ако си го носиш с тебе, го слагат на кантара барабар с греховете ти. И айде в пъкъла! Правех добро на старата, ама кой ти разбира сега от добро?…
На другата вечер бабока отива да си пие кафето. Ние с Расколников хлътваме на тавана. Подместваме гардероба, открехваме вратичката и оппа — кутийка. Отварям я. Аз си падам малко естет. Е, брато, казвам ти — красота та хартисва… Едно такова колие, със ситни, лъскави диамантчета. И печат, на латиница. Просто го намирисах, че е нещо марково. Ако не бързаш и се поразтърсиш, доста мангиз можеш да му прибереш. Имаше и гривни, и наполеони. Ама аз, нали съм естет — не мога да се нарадвам на колието…
Нали ти казах, че Расколников не беше глупав, ама страдаше от помътнявания… Гледам аз произведението на изкуството и му се радвам най-чисто, а в това време откъм булеварда се донася един звук, дето хич не го обичам: „Виу-виу“. Полицаите така подсвиркват, когато тръгнат да излавят някого. С идеята той да си побегне поживо-поздраво и така да се избегне какафонията. Мина ми нещо през ума, щото съм професионалист и трябва да предвиждам всичко. В това време — фрас — една кристална ваза ме почесва по главата. Милото, набрало кураж и проявява съвест. Щото се било разбрало с бабока, докато ние тарашим, тя да звънне в районното.
На мен ли тия бе, готин? Гепвам го за кльощавата шия, а той ми съска морал: „Изверг! Не те ли е срам?“ И други такива. За срам ще ми говори! Като му бутах мангиз, за да има какво да смърка, не бех изверг.
Лошото е, че съм много здрав у ръцете. Като му пернах един за последно, щото усетих, че моментално трябва да се вмъглясам, и съм направил белята. Нали ти казвам, че шията му беше колкото на пуяк. Толкова дебела. Ама не толкова еластична…
Грабнах колието, натъпках го уж във вътрешния джоб и изпълзех на покрива. От там влезох в тавана на съседния вход и по асансьора, леко и елегантно, се изхлузих на улицата. А там, на спирката, като по поръчка — тролей. Хлътнах в него. Бъркам в джобето да си стопля ръката. Изтръпнах. Колието го нема. И си спомних, че докато лазех, нещо изтропа върху тенекията на уламата. Мъ-ка!
После разбрах, че и полицаите уж не го били намерили, макар че и те лазили по покрива. Не на мен тия, братоци! Много нелоялна конкуренция — политици, полицаи… Гордея се, че съм професионалист, ама си знам, че съм дребна рибка, хамсийка…
Пък — и те са хора. Имат си жени, деца… Любовници. Това са все разходи. Разбирам ги. Ама и те требва да ни разберат! Никой не обича да му вземат кебапчето от виличката.
Малко ми е мъка за рошавия. Но така е по-добре. И при Достоевски, след грехопадението, момчето отива в джендема. Какво значение, дали е в земния, или в онзи — горе? Все джендем…
ИЗВЪН РЕДОВЕТЕ НА РАЗКАЗА: Разказът е автентичен. Здравенякът седна до мен на една паркова пейка и след петминутен разхвърлян разговор се разтовари от преживяното. После стана и си отиде.
Не ми е много ясно по какъв начин провокирам хората да изсипват пред мен душевния си боклук. Но наистина често ставам „кошче за душевни отпадъци“. На моменти ме е яд на себе си, но понякога ми е наистина интересно. А най-често, това чувство е смесица от двете състояния.