— Много съжалявам — казва той, доближавайки се към мен. — Наистина, най-откровено съжалявам. Тогава още не те познавах. Не като сега. Вече не бих те подложил на такова нещо.
— Не ме познаваш — проронвам аз, бършейки сълзите си. — Мислиш си, че ме познаваш само защото си прочел дневника ми… некадърен, нагъл, крадлив задник такъв…
— А, да… по този въпрос… — Той се усмихва и с едно бързо движение на ръката си изважда дневника от джоба ми, моментално отстъпвайки към вратата. — Опасявам се, че не го бях прочел докрай.
— Ей! — възразявам аз и замахвам към него, докато ми се изплъзва. — Обеща да ми го върнеш!
— Нищо подобно — казва той кротко, пъхвайки дневника в джоба на собствените си панталони. — А сега, ако обичаш, почакай тук малко. Ще ти донеса нещо за ядене.
Още крещя по него, докато затваря вратата след себе си.
Седма глава
Падам назад върху леглото и от гърлото ми извира гневен звук. Мятам една възглавница по стената.
Трябва да направя нещо. Трябва да се раздвижа.
Трябва да довърша плана си.
От толкова дълго време съм принудена да се защитавам и да бягам, че в съзнанието ми често витаят заплетени, безнадеждни блянове за свалянето на Възобновителите от власт. Прекарах повечето от 264-те си дни в онази килия, фантазирайки именно за невъзможен момент като този: деня, в който ще ми се отдаде възможност да плюя в лицата на онези, които толкова време тъпчеха мен и всички останали отвъд малкото ми прозорче. И макар да ми хрумваха милион различни сценарии за безстрашна съпротива, никога не си бях представяла, че в действителност ще ми се предложи такъв шанс. Че ще имам силата, възможността и куража, необходими за целта.
А сега…
Не остана никой друг.
Може да съм единствената оцеляла.
В Пункт Омега с радост следвах заповедите на Касъл. Нямах опит в нищо, а и още бях твърде уплашена, за да направя каквото и да било. Касъл вече се беше утвърдил като командир и имаше план за действие, затова избирах да вярвам, че знае какво прави, че всички край него си знаят работата.
Грешка.
Открай време съм наясно дълбоко в себе си кой трябва да е водачът на съпротивата. Отскоро чувството напира кротко в съзнанието ми, но винаги се боях да изрека думите. Трябва да е някой, който няма нищо за губене, а само битки за печелене. Някой, който вече не се бои от никого.
Не Касъл. Не Кенджи. Не Адам. Не дори Уорнър.
Аз трябва да съм водачът.
Чак сега обръщам внимание на облеклото си и осъзнавам, че навярно пак са ме облекли в някои от старите дрехи на Уорнър. Плувам в избеляла оранжева тениска и сиво долнище на анцуг, което едва не се свлича от ханша ми, когато се изправя. Опитвам да възвърна равновесието си, стъпвайки здраво на дебелия плюшен килим под босите ми крака. Навивам ластика на анцуга няколко пъти, докато не се закрепва на ханша ми, после събирам излишния плат на тениската и го връзвам на възел на кръста си. Имам смътното чувство, че изглеждам смехотворно, но прилепяйки дрехите по тялото си, като че ли си връщам поне малко от контрола върху ситуацията и не искам да го изпускам. Като че ли се съвземам поне малко, овладявам положението поне малко. Сега ми трябва само ластик. Косата ми е твърде тежка, вече имам чувството, че ме задушава, и умирам от желание да я вдигна от врата си. Всъщност умирам от желание и за душ.
Чувам вратата да се отваря и се завъртам рязко при звука.
Тъкмо съм се умислила и държа косата си с две ръце в импровизирана конска опашка, когато внезапно осъзнавам, че не нося бельо.
Уорнър държи поднос.
Гледа ме с немигащи очи. Погледът му минава по лицето ми, после се плъзва надолу по врата и ръцете ми, спирайки върху кръста ми. Проследявам го и откривам, че вдигайки ръце, съм надигнала и тениската, разкривайки част от корема си. И веднага разбирам защо ме наблюдава така.
Спомням си как обсипва с целувки тялото ми, как ръцете му обхождат гърба ми, голите ми крака, задната страна на бедрата ми, как пръстите му захващат ластика на бельото ми…
О!
Пускам ръцете и косата си едновременно и кестенявите вълни се разстилат тежко около раменете ми, по гърба ми, достигайки чак до кръста ми. Лицето ми гори.
Уорнър мигновено забива поглед в точка над главата ми.
— Май трябва да се подстрижа — казвам незнайно на кого, чудейки се защо изобщо го изричам. Не искам да се подстригвам. Искам да се заключа в тоалетната.
Той не отговаря. Отива до леглото с подноса и чак когато виждам чашите с вода и чиниите с храна, осъзнавам колко гладна съм всъщност. Не си спомням кога последно съм хапвала каквото и да било; живеех с енергийния заряд, който бях получила при лечението на раната ми.