Трима от тях ми се нахвърлят и опитват да ме бутнат на земята, а аз ги изтласквам назад. Единият отново се спуска напред, а аз го удрям право в лицето, усещайки как металният ми бокс счупва носа му. Друг ми налита отзад и понечва да сграбчи ръката ми, а аз улавям неговата, изпотрошавайки пръстите му в желязната си хватка, след което го стисвам за предмишницата, придърпвам го към себе си и го запращам към стената, разбивайки я с тялото му. Завъртам се към останалите, а те ме гледат със смес от паника и ужас в очите си.
— Бийте се с мен — казвам им с кипяща от ярост и адреналин кръв. — Предизвиквам ви.
Петима вдигат пистолетите си, насочват ги към лицето ми.
Стрелят.
Отново и отново, и отново, запращайки куршум след куршум към мен. Инстинктът ме подканва да се защитя, но вместо това съсредоточавам енергията си върху мъжете, върху телата им и изкривените им от гняв лица. Налага ми се да затворя очи за момент, тъй като пороят от метални парчета, разбиващи се в тялото ми, ми пречи да виждам. А когато съм готова, доближавам юмрук до гърдите си, усещам прилива на сила и я запращам напред, помитайки седемдесет и пет войници така, сякаш са направени от кибритени клечки.
Поемам си дъх.
Оглеждам сцената пред себе си с бушуващи гърди и препускащо сърце и усещам покоя сред суматохата; примигвам отново и отново, заслепена от проблясващите червени светлини на сигналната лампа, и откривам, че войниците са неподвижни. Живи са, но в безсъзнание. Позволявам си да сведа поглед за един-единствен миг.
В следващия съм обградена.
Куршуми. Стотици куршуми. Локва от куршуми около краката ми. Отскачат от костюма ми.
От лицето ми.
Вкусвам нещо студено и твърдо в устата си и го изплювам в дланта си. Прилича на смачкано парче метал. Сякаш е било твърде крехко за противник като мен.
Хитро малко куршумче, помислям си.
И побягвам.
Седемдесета глава
Коридорите пустеят. Преследващите ме стъпки са по-малобройни.
Вече съм хвърлила двеста войници извън борда.
Свалила съм още около стотина.
Нямам представа още колко бранят кораба на Андерсън. Но възнамерявам да разбера.
Крача задъхано през лабиринта. Като се замисля, е жалко, че се научих да се бия и да насочвам енергията си, а още не ме бива в бягането.
За човек с толкова сила съм в извънредно лоша форма.
Изкъртвам с ритник първата врата, която виждам.
И още една.
И следващата.
Ще намеря Андерсън, дори да се наложи да превърна този кораб в купчина старо желязо. Ще го разцепя надве с голи ръце, ако трябва. Защото Андерсън държи в плен Соня и Сара. А може би и Кенджи.
Първо ще се уверя, че тримата са в безопасност.
После ще убия Андерсън.
Поредната врата се разхвърчава на трески.
Следващата повалям с крак.
Всичките стаи са празни.
Виждам двойни летящи врати в дъното на коридора и минавам през тях с надеждата да открия нещо, каквото и да било, все някаква следа от живот.
Намирам се в кухнята.
Ножове и печки, и храна, и маси. Рафтове и рафтове, и рафтове с консерви. Трябва да се върна тук, казвам си наум. Срамота ще е да се пропилее толкова храна.
Обръщам се и изскачам през летящите врати.
После подскачам намясто. С всичка сила. Пробивам дупка в пода и се надявам, че под краката ми има още едно ниво.
Надявам се.
Приземявам се болезнено на пръсти, губя равновесие и залитам назад. Успявам да не падна.
Оглеждам се наоколо.
Да, мисля си. Това вече е друго нещо.
Коридорите в това ниво са огромни, по стените има прозорци. И тук подът е дървен — покрит е с дълги, фини панели, лакирани и излъскани до съвършенство. Това ниво е уютно. Луксозно. Чисто. Воят на сирените е приглушен като далечна, вече отминала заплаха. Осъзнавам, че съм близо.
Стъпки, препускащи към мен.
Завъртам се.
Един войник хвърчи към мен, но този път не се скривам. Вместо това се спускам към него, прибирайки брадичка към гърдите си, и дясното ми рамо се забива в гърдите му с такава сила, че той отскача чак до другия край на коридора.
Някой опитва да ме застреля в гръб.
Завъртам се и тръгвам право към него, отбивайки куршумите с ръка като ято досадни мухи пред лицето ми. Сграбчвам го за раменете, придърпвам го към себе си и забивам коляно в слабините му. Той се превива от болка и стенещ се свлича на пода. Клякам до него, изтръгвам пистолета от ръката му и го повдигам за тениската с една ръка. Блъсвам го в стената. Долепвам дулото на пистолета в челото му.