До гуша ми дойде от лутане.
— Къде е той? — питам войника.
Той не отговаря.
— Къде? — изкрещявам.
— Н-не знам — отвръща накрая с разтреперан глас, докато тялото му се тресе като лист в хватката ми.
И нещо ме кара да му повярвам. Опитвам да разтълкувам погледа в очите му и не откривам нищо друго, освен страх. Пускам го на земята. Сплесквам пистолета му в дланта си. Мятам го в скута му.
Повалям с ритник следващата врата.
Вече съм толкова объркана, толкова ядосана, толкова притеснена за Кенджи, че треперя от ярост. Дори не знам кого да търся първо.
Соня.
Сара.
Кенджи.
Андерсън.
Заставам обезсърчена пред поредната врата. Не се задават повече войници. Сирените продължават да ехтят, но ревът им е далечен. И внезапно ме спохожда мисълта, че всичко това е било просто загуба на време. Че може би Андерсън изобщо не е на борда. Че може би сме се качили на грешния кораб.
И незнайно защо не повалям вратата пред себе си.
Незнайно защо решавам да пробвам дръжката.
Отключена е.
Седемдесет и първа глава
В стаята има огромно легло и голям прозорец с красив изглед към океана. Толкова е широка и просторна — прекрасна е. А още по-прекрасни са обитателите ѝ.
Соня и Сара ме гледат смаяно.
Прелестни са. Живи.
По-красиви отвсякога.
Спускам се към тях, едва сдържайки сълзите си от облекчение.
— Добре ли сте? — питам ги задъхано, неспособна да се овладея. — Има ли ви нещо?
Те се хвърлят в прегръдката ми, сякаш се връщат от ада, толкова изтерзани вътрешно, че ми се иска просто да ги изнеса от този проклет кораб и да ги отведа вкъщи.
Но веднага щом първоначалната бездиханна радост отшумява, Соня казва нещо, от което сърцето ми спира.
— Кенджи те търсеше — казва тя. — Мина оттук преди малко и попита дали сме те виждали…
— Каза, че сте се били разделили… — добавя Сара.
— И че не знаел какво ти се е случило — довършва Соня.
— Разтревожихме се, че са те убили — казват двете в един глас.
— Не — успокоявам ги, усещайки как лудостта набъбва в мен. — Не, не, нищо ми няма. Но трябва да вървя. Вие останете тук. — Казвам им. — Не мърдайте. Не тръгвайте наникъде. Ще се върна, обещавам ви. Но първо трябва да намеря Кенджи… да намеря Андерсън…
— Стаята му е през две врати от тази — казва с изцъклени очи Сара.
— В дъното на коридора — добавя Соня.
— Със синята врата — поясняват двете в хор.
— Чакай! — спира ме Соня, когато се обръщам да тръгна.
— Внимавай — казва Сара. — Говори се…
— Че носел някакво оръжие със себе си — казва Соня.
— Какво оръжие? — питам аз, докато ритъмът на сърцето ми се забавя.
— Не знаем — отговарят те заедно.
— Но много го обичал — прошепва Сара.
— Да, много — потвърждава Соня.
Стисвам юмруци.
— Благодаря ви — казвам им аз. — Благодаря… ще се видим след малко. След съвсем малко… — Отстъпвам назад, излизам от стаята, спускам се надолу по коридора и ги чувам да викат след мен: казват ми да се пазя и ми желаят късмет.
Но вече не ми е нужен късмет. Нужни са ми само тези два юмрука и този стоманен гръбнак. Отправям се решително към синята врата. Вече не изпитвам страх.
Не се колебая. Няма да се поколебая. Никога вече.
Изкъртвам вратата с ритник.
— ДЖУЛИЕТ… НЕ…
Седемдесет и втора глава
Гласът на Кенджи ме връхлита като юмрук в гърлото.
Нямам време дори да мигна, преди нещо да ме блъсне в стената.
Гърбът ми. Нещо не е наред с гърба ми. Болката е толкова нетърпима, че се питам дали не е счупен. Зашеметена съм и мислите ми се точат бавно, вие ми се свят и ушите ми бучат.
Полека се изправям на крака.
И получавам още един удар, също толкова силен. Дори не знам откъде извира болката. Не мога да мигам достатъчно бързо, да се свестя за толкова дълго, че да разсея смута в главата си.
Всичко се накланя настрани.
Трябва да се отърся от това.
Достатъчно силна съм. По-силна от всичко. Неунищожима дори.
Изправям се отново.
Бавно.
Нещо ме блъсва с такава мощ, че прелитам през стаята и се удрям в стената. Свличам се на пода. Превивам се, хващам с ръце главата си и се мъча да мигам с клепачи, да разбера какво се случва.
Нямам ни най-малка представа какво може да ме напада.