Умирам… мисля си аз. Това е. Въобразявах си, че знам какво е да умреш, но явно съм грешала. Защото това е съвсем друг вид смърт. Съвсем друг вид агония.
Но ако така или иначе ми е писано да умра, не виждам защо да не сторя едно последно нещо.
Пресягам се назад. Хващам глезените на Андерсън. Стисвам.
И надробявам костите му в ръцете си.
Писъците му пронизват мъглата в съзнанието ми за достатъчно дълго, че да върнат фокуса на света пред очите ми. Примигвам бързо, оглеждам се наоколо и чак сега зрението ми се избистря. Кенджи се е свил в ъгъла. Русокосият лежи на пода.
Андерсън е отцепен от стъпалата си.
Мислите ми внезапно се проясняват и като че ли си възвръщам самообладанието.
Не знам дали така въздейства надеждата на хората, дали наистина има силата да върне някого към живота, но гледайки как Андерсън се гърчи от болка на пода, определено се оживявам. Спохожда ме чувството, че все още имам шанс.
Той крещи оглушително и се влачи назад по пода, използвайки ръцете си. Изпуснал е пистолета си, очевидно твърде скован от болка, за да се пресегне за него, и по лицето му е изписана неописуема агония. Слабост. Ужас. Чак сега проумява колко жестока съдба го очаква. И кой ще му я донесе. Че ще го унищожи едно глупаво момиченце, прекалено страхливо, по негови думи, за да се защити.
В този момент осъзнавам, че опитва да ми каже нещо. Опитва да проговори. Може би се моли за живота си. Може би ридае. Може би ме умолява за пощада. Но аз не го слушам.
Нямам нищо да му казвам.
Пресягам се и изваждам пистолета от кобура си.
И го застрелвам в челото.
Седемдесет и четвърта глава
Два пъти.
Веднъж за Адам.
Веднъж за Уорнър.
Седемдесет и пета глава
Връщам пистолета в кобура си. Отивам до отпуснатото, все още дишащо тяло на Кенджи и го премятам през рамо.
Повалям вратата с ритник.
Тръгвам надолу по коридора.
Отварям с крак вратата към стаята на Соня и Сара и оставям Кенджи на леглото.
— Помогнете му — казвам им, останала без дъх. — Моля ви, помогнете му.
Падам на колене.
Соня и Сара се спускат към него моментално. Не казват и дума. Не ронят сълзи. Не крещят. Не губят самообладание. Веднага се залавят за работа, а аз едва ли някога съм изпитвала по-силна любов към тях от сега. Слагат го по гръб на леглото, Сара застава от едната му страна, Соня — от другата, първо притисват ръце към челото му. После и към сърцето му.
След това започват да се редуват, връщайки живота в различни части от тялото му, докато накрая Кенджи не се раздвижва и клепачите му не започват да трепкат, макар и да не отваря очи веднага; мята глава наляво-надясно.
Тревожа се за него, но съм твърде уплашена и твърде уморена, за да помръдна дори със сантиметър.
Най-сетне, най-сетне близначките отстъпват назад.
Очите на Кенджи още са затворени.
— Получи ли се? — питам ги, боейки се да чуя отговора.
Соня и Сара кимват.
— В момента спи — отвръщат те.
— Ще се възстанови ли? Напълно? — питам с осезаемо отчаяние в гласа си.
— Надяваме се — казва Соня.
— Но ще спи още няколко дни — добавя Сара.
— Беше засегнат много надълбоко — казват в един глас. — Какво му се е случило?
— Силови вълни — отговарям им с шепот. — Чудя се как изобщо е оцелял.
Соня и Сара ме гледат втренчено, очаквайки още информация.
Изправям се мъчително на крака.
— Андерсън е мъртъв.
— Убила си го — прошепват те. В изречението им няма въпрос.
Кимвам.
Двете ме гледат с увиснали усти и смаяни изражения.
— Да вървим — казвам им. — Войната приключи. Трябва да кажем на останалите.
— Но как ще излезем? — пита Сара.
— Навсякъде е пълно с войници — казва Соня.
— Беше — поправям я аз, твърде уморена, за да се впускам в обяснения, но безкрайно благодарна за помощта им. За това, че съществуват. Че ги намирам живи. Усмихвам им се леко, отивам до леглото и вдигам Кенджи на раменете си. Гърдите му са свити около гърба ми, една от ръцете му е преметната през лявото ми рамо, а другата виси пред мен. С дясната си ръка съм обхванала и двата му крака.
Повдигам го малко по-високо върху раменете си.