Не заплаквам.
Тръгвам напред, принуждавайки краката си да се движат, умолявайки костите си да не ме предават, да ме пренесат до края на този ден и до началото на остатъка от живота ми.
Искам да видя приятелите си. Трябва да се уверя, че са добре. Нужно ми е нагледно доказателство, че са добре.
Но веднага щом навлизам сред тълпата, войниците от Сектор 45 загубват контрол.
Ранените ни бойци, макар и затънали до колене в смърт, избухват в радушни възгласи, приветствайки ме, докато минавам покрай тях. А аз осъзнавам, че това вече са моите бойци. Довериха ми се, бориха се в моята война, на моя страна, и сега е време аз да им се доверя. Ще се бия за тях. Това е първата от многото предстоящи битки. Ще има още много дни като този.
Обляна съм в кръв, костюмът ми е съдран и обсипан с дървени трески и метални отломки. Ръцете ми треперят толкова силно, че вече не ги разпознавам като свои.
И въпреки всичко се чувствам спокойна.
Невероятно спокойна.
Сякаш значимостта на случилото се още не е успяла да проникне в съзнанието ми.
Невъзможно е да не се допра до протегнатите ръце по пътя си през бойното поле и ми е толкова странно, безкрайно странно, че не се отдръпвам, странно, че не крия ръцете си, странно е да не изпитвам страх, че ще ги нараня.
Могат да ме докосват, ако искат, и навярно ще ги заболи, но кожата ми няма да убие никого вече.
Защото няма да ѝ го позволя.
Защото вече знам как да я контролирам.
Седемдесет и седма глава
Жилищните комплекси са толкова потискащи, пусти места, мисля си, докато минавам покрай квадратните сгради. От тях ще се отърва първо. Ще изградим домовете си наново.
Трябва да започнем отначало.
Изкачвам се по външната стълба на една от схлупените сгради. Чак до втория етаж. Протягам ръце, хващам се за ръба на покрива, набирам се и съм горе. Изкъртвам слънчевите панели с крак и ги бутвам на земята, после заставам по средата и отправям поглед към многолюдието под мен.
Издирвам познати лица.
Надявам се, че те ще ме видят и ще се обадят.
Надявам се.
Като че ли с дни, месеци, години стърча на покрива на този бетонен куб, а виждам само войници и семействата им. Никого от приятелите ми.
Олюлявам се на краката си, в главата ми започва да се разстила опасна замаяност, пулсът ми препуска озверял. Напът съм да се предам. Стоя тук от достатъчно време, че хората да започнат да ме сочат с пръст, да разпознаят лицето ми, да пуснат мълвата, че не мърдам от мястото си в очакване на нещо. На някого. Който и да е той.
Вече обмислям да се върна сред стълкновението, да започна да оглеждам земята за повалените им тела, когато в сърцето ми изригва надежда.
Приятелите ми постепенно изникват един по един от всички краища на бойното поле, от казармата, откъм комплексите. Окървавени и ранени. Адам, Алиа, Касъл, Иън, Лили, Брендън и Уинстън се отправят към мен, после спират и се обръщат, за да изчакат останалите. Уинстън плаче.
Соня и Сара извеждат Кенджи от казармата, влачейки го напред с малки стъпки. Очите му са отворени, макар и съвсем малко. Твърдоглавият ми Кенджи. Естествено, че е буден, когато трябва да спи.
Джеймс търчи към тях.
Блъсва се в Адам, вкопчвайки се в крака му, а той вдига малкото си братче на ръце с усмивка, каквато не съм виждала на лицето му досега. Касъл ми кимва с озарени от щастие очи. Лили ми праща въздушна целувка. Иън прави странен жест с пръст, сякаш стреля по мен, а Брендън ми махва. Никога не съм виждала Алиа толкова жизнерадостна.
Гледам ги с нетрепваща усмивка, задържала се на лицето ми единствено с помощта на силната ми воля. Гледам и чакам да се появи и последният ми приятел.
Да ни открие.
Но него го няма.
Погледът ми обхожда хилядите хора, разпръснати по замръзналата земя, и не го виждам никъде, и ужасът ме блъска в стомаха, докато не оставам без дъх, без надежда, мигам, мигам и се мъча да запазя хладнокръвие.
Металният покрив се разтриса под краката ми.
Обръщам се към звука с разтуптяно сърце и съзирам нечия ръка да се пресяга над ръба му.
Седемдесет и осма глава
Той стъпва на покрива и тръгва към мен с уравновесена крачка. Спокоен е, сякаш днес не ни чака никаква друга работа, освен да стоим заедно на покрива с изглед към поле от безжизнени тела и щастливи деца.
— Ейрън — прошепвам аз.
Той ме взима в прегръдката си.