— Седни — казва ми той, без да ме поглежда в очите. Кимва към пода и се настанява на килима. Аз сядам срещу него. Той избутва подноса към мен.
— Благодаря — казвам, залепила очи в храната. — Изглежда много апетитно.
На подноса има салата и ароматен разноцветен ориз. Картофи с подправки и малка порция задушени зеленчуци. Чашка шоколадов пудинг. Купа с прясно нарязани плодове. Две чаши вода.
Меню, каквото щях да погледна с пренебрежение по време на първия си престой тук.
Ако тогава знаех каквото знам сега, щях да се възползвам от всяка възможност, дадена ми от Уорнър. Щях да изяждам храната и да приемам дрехите без негодувание. Щях да трупам сили и да внимавам повече по време на обиколките ни из базата. Щях да се оглеждам за маршрути за бягство и да си търся причини да излизам на разходки из жилищните комплекси. А накрая щях да си плюя на петите. Щях да намеря начин да оцелея сама. И изобщо нямаше да повлека Адам със себе си. Нямаше да забъркам толкова много хора в собствената си каша.
Защо просто не изяждах глупавата храна?
Тогава бях уплашено, пречупено момиченце, съпротивляващо се по единствения известен му начин. Нищо чудно, че се провалих. Не бях с всичкия си. Бях слаба и ужасена, и сляпа за заобикалящите ме възможности. Нямах никакъв опит със скритите замисли и машинации. Не знаех как да общувам с околните — та аз едва разбирах думите в собствената си глава.
Плашещо е като се замисля колко съм се променила през последните няколко месеца. Чувствам се като коренно различен човек. Някак по-ловка. Определено по-силна. И за пръв път в живота си съм готова да разкрия гнева си.
Чувството е освобождаващо.
Вдигам рязко очи, усещайки тежестта на погледа му върху себе си. Уорнър ме наблюдава някак заинтригувано, любопитно.
— За какво си мислиш? — пита ме той.
Набождам парче картоф с вилицата си.
— Мисля си що за глупачка съм била да отказвам топла храна.
Той вирва едната си вежда.
— Не мога да не се съглася.
Стрелвам му свиреп поглед.
— Беше толкова сломена, когато те доведоха тук — казва той, вдишвайки дълбоко. — А аз бях объркан. Очаквах всеки момент да откачиш, да скочиш на масата по време на вечеря и да замлатиш войниците ми. Бях убеден, че рано или късно ще опиташ да избиеш всички ни до крак, а ти вместо това упорстваше и се цупеше, отказваше да смениш мръсните си дрехи и не искаше да ядеш зеленчуци.
Порозовявам.
— Първоначално — продължава той, смеейки се, — мислех, че това е част от плана ти. Че се преструваш на самонадеяна хлапачка, за да отклониш вниманието ми от главната си цел. Мислех, че мусенето ти за дреболии е просто уловка. — Казва той с подигравателен поглед. — Не вярвах да е друго.
Аз скръствам ръце.
— Цялото това разточителство ме отвращаваше. Толкова средства се пилеят по армията, докато други хора умират от глад.
Уорнър махва с ръка и поклаща глава.
— Това не е важно в случая. Важното е — казва той, — че не те обгрижвах така с някаква скрита, подмолна цел. Не те подлагах на изпитание. — Засмива се той. — Нямах намерение да си правя опити с теб и скрупулите ти. Мислех, че ти помагам. Току-що те бяха извадили от онази гнусна, противна дупка в земята. Исках да спиш на истинско легло. Да можеш да се къпеш на спокойствие. Да разполагаш с красиви, чисти дрехи. А и трябваше да се храниш. — Казва той. — Беше останала кожа и кости.
Напрягам се, макар и с леко уталожен гняв.
— Може и така да е — казвам, — но ти се държеше налудничаво. Беше си втълпил, че трябва да следиш всяка моя крачка. Не ми позволяваше дори да говоря с останалите войници.
— Защото са същински животни — изстрелва той с неочаквано рязък тон.
Вдигам стреснат поглед и срещам пламналите му от ярост зелени очи.
— Тъй като си прекарала по-голямата част от живота си между четири стени — обяснява той, — не си имала възможност да проумееш колко си красива, нито как въздейства тази красота на околните. Опитвах се да те предпазя. — Казва. — Беше толкова свита и слаба, а живееше във военна база, пълна със самотни, въоръжени, дебелоглави войници, три пъти по-големи от теб. Не можех да допусна да те безпокоят. Превърнах злополуката с Дженкинс в зрелище, защото исках да видят с очите си на какво си способна. Да проумеят, че си опасен противник, от когото е разумно да стоят настрана. Просто исках да те защитя.