Не мога да извърна поглед от пламъка в очите му.
— За какъв ли ме имаш — той поклаща смаяно глава. — Нямах представа, че ме мразиш чак толкова. Че си гледала с толкова презрително око на всичките ми опити да ти помогна.
— Какво изненадващо има в това? Нима можех да очаквам друго, освен най-лошото от теб? Държеше се арогантно и грубо и се отнасяше с мен като със своя собственост…
— Защото се налагаше! — прекъсва ме невъзмутимо той. — Всяко мое действие, всяка моя дума се следят навсякъде освен когато не съм в собствената си стая. Целият ми живот зависи от поддържането на определен тип поведение.
— Ами онзи войник, когото застреля в челото? Сиймъс Флетчър? — предизвиквам го с наново разпален гняв. Сега, когато най-сетне съм го приела в живота си, осъзнавам, че гневът ми се удава смущаващо добре. — И това ли беше част от плана ти? Не, задръж, не ми казвай. — Вдигам ръка аз. — Било е просто симулация, права ли съм?
Уорнър се сковава.
Изопва гръб, долната му челюст потрепва. Поглежда ме със смесица от тъга и ярост в очите си.
— Не — отвръща накрая с мъртвешки тих глас. — Не беше симулация.
— Значи, това не те притеснява? — питам го. — Не те гризе съвестта, задето си убил човек, откраднал малко храна? Борещ се за оцеляването си също като теб?
Уорнър прехапва долната си устна за половин секунда. Плясва с ръце в скута си.
— Леле — казва. — Колко бързо скочи в негова защита.
— Той беше невинен човек — отвръщам аз. — Не заслужаваше да умре. Не и заради това. Не и по този начин.
— Сиймъс Флетчър — подхваща спокойно Уорнър, вперил поглед в отворените си длани, — беше алкохолизирано копеле, което биеше жена си и децата си. Не им беше носил храна от две седмици. Беше фраснал деветгодишната си дъщеря в устата, счупвайки ѝ два предни зъба, както и челюстта ѝ. Ударил бременната си жена толкова жестоко, че загубила бебето си. Имаше и още две деца. — Казва той. — Седемгодишно момченце и петгодишно момиченце. — Пауза. — Счупил е ръцете и на двамата.
Напълно забравям за храната си.
— Следя живота на гражданите ни много внимателно — казва Уорнър. — Държа да знам кои са и как преживяват. Може би не трябва да ме е грижа — казва той, — но е така.
Мисля си, че повече никога няма да отворя уста.
— Никога не съм твърдял, че се придържам към определени принципи — казва Уорнър. — Че съм прав или добър, или справедлив. Простичката истина е, че не ме интересува. Бил съм принуден да върша ужасни неща в живота си, скъпа, и не искам нито прошка, нито одобрение от теб. Защото не мога да си позволя да гледам философски на скрупулите си, при положение че всеки ден ми се налага да се уповавам на първичния си инстинкт.
Поглежда ме в очите.
— Съди ме колкото искаш, но не мога да търпя човек — отсича рязко той, — който пребива жена си. Който малтретира собствените си деца. — Дишането му се учестява с всяка следваща дума. — Сиймъс Флетчър избиваше близките си. — Продължава той. — И каквото искаш си мисли за мен, но никога няма да съжалявам за убийството на човек, който смее да блъска лицето на жена си в стената. Никога няма да съжалявам за убийството на човек, който смее да удря деветгодишната си дъщеря в устата. Не изпитвам никакви угризения. — Казва той. — И няма да се извинявам. Защото е по-добре едно дете да остане без баща, една жена да остане без съпруг, отколкото да имат такъв човек до себе си. — Наблюдавам бурното движение в гърлото му. — Знам го от личен опит.
— Съжалявам… Уорнър, аз…
Той вдига ръка да ме спре. Възвръща си самообладанието и приковава поглед в чиниите с недокосната храна.
— Казвал съм го и преди, скъпа моя, и съжалявам, че трябва да го кажа отново, но не разбираш решенията, които ми се е налагало да взимам. Не знаеш на какво съм бил свидетел и какво се случва пред очите ми всеки божи ден. — Той се поколебава. — И не искам да узнаваш. Но не си въобразявай, че си наясно с действията ми. — Казва той и най-накрая вдига очи към моите. — Защото, ако го правиш, уверявам те, чакат те само разочарования. А ако настояваш и занапред да си правиш слепи заключения за личността ми, ще ти дам един съвет: имай предвид, че винаги ще си в заблуда.
Изправя се със смайващо небрежна елегантност. Заглажда с длани панталоните си. Отново навива ръкавите на ризата си.
— Накарах да преместят гардероба ти в моя дрешник — казва после. — Можеш да се преоблечеш, ако желаеш. Леглото и банята са на твое разположение. Аз имам работа. — Обявява той. — Тази нощ ще спя в кабинета си.
После отваря вратата към съседната стая и се заключва в кабинета си.