Осма глава
Храната ми е изстинала.
Ровя с вилица из картофите и се насилвам да изям всичко, въпреки че съм загубила апетита си. Мисълта, че този път съм прекалила с обвиненията си към Уорнър, не ми излиза от главата.
Бях решила, че разкритията са приключили поне за деня, но погрешно. Питам се още колко ли има, още колко ще науча за Уорнър в предстоящите дни. Месеци.
И ме е страх.
Защото, колкото повече научавам за него, толкова по-малко причини имам да го отблъсвам от себе си. Той се разкрива пред мен, превръща се в нещо съвършено различно; ужасява ме по неочакван начин.
А в главата ми се върти само една мисъл: "не сега".
Не тук. Не точно сега, когато има толкова неизвестни. Да можеха чувствата ми да проумеят колко значимо е да избират подходящия момент.
Дори не бях подозирала колко наясно е бил Уорнър с дълбоката ми омраза към него. Май вече разбирам защо никога не е възприемал действията си като неморални или престъпни. Може би се е надявал, че няма да си вадя прибързани заключения за него, че ще успея да го разтълкувам, както той бе разтълкувал мен.
Само че не успях. Не можах. А сега се питам дали не съм го разочаровала.
Защо ли ме е грижа?
Ставам на крака с въздишка, ненавиждайки собствената си неувереност. Защото макар и да не мога да отрека пред себе си увлечението си по него, не мога и да се отърся от първото си впечатление за личността му. Не е лесно да направя такъв внезапен преход, да го възприема като нещо различно от манипулативен звяр.
Трябва ми време да привикна с идеята, че Уорнър е нормален човек.
Но вече съм уморих от мислене. А и в момента искам единствено да се изкъпя.
Завличам се до отворената врата на банята, но междувременно си спомням какво беше казал Уорнър за дрехите ми. Че е преместил гардероба ми в своя дрешник.
Озъртам се за вратата към него, но не откривам друга, освен тази на кабинета му. Почти се изкушавам да почукам и да го попитам, но се отказвам. Вместо това оглеждам стените по-внимателно, чудейки се защо Уорнър не ми беше показал къде е дрешникът му, щом е толкова труднооткриваем. Тогава обаче го виждам.
Ключ.
По-скоро е копче, но напълно изравнено със стената. Щеше да е направо неоткриваемо, ако не го търсех.
Натискам го.
Един панел в стената се плъзва настрани. А когато прекрачвам прага, помещението се осветява от само себе си.
Дрешникът е по-голям от цялата стая.
Стените и таванът са облицовани с плочи от бял камък, сияещи на светлината от вградените флуоресцентни лампи; подът е застлан с дебел ориенталски килим. В самия център на помещението е разположено малко велурено канапе с цвят на бледозелен нефрит, но май канапе не е точната дума: няма задна облегалка. Прилича на кушетка с възглавници, тип отоманка. А най-странното е, че тук няма нито едно огледало. Завъртам се с търсещ поглед, сигурна, че не е възможно дрешникът му да е лишен от толкова ключов елемент, и съм толкова погълната от всяка дреболия в интериора, че едва не пропускам дрехите.
Дрехите.
Навсякъде са, изложени като произведения на изкуството. Върху вградени в стените лъскави рафтове от тъмно дърво са подредени безброй чифтове обувки. Останалото пространство е отредено на закачалки, като всяка стена сдържа различни категории облекло.
Всичко е подредено по цвят.
Уорнър притежава повече палта, повече обувки, повече панталони и ризи, отколкото съм виждала през живота си. Вратовръзки и папийонки, колани, шалове, ръкавици и копчета за ръкавели. Разкошни, луксозни платове: коприна и колосан памук, мека вълна и кашмир. Официални обувки и меки кожени ботуши, лустросани и лъснати до съвършенство. Вълнено манто в наситен тъмносин цвят. Зимно палто в грабващ окото сливов цвят. Дръзвам да прокарам пръсти по многообразието от тъкани, питайки се колко ли от тези дрехи е обличал.
Смаяна съм.
Винаги ми е било ясно, че Уорнър се гордее с външния си вид, облеклото му винаги е безупречно, дрехите му пасват, сякаш са били изваяни по тялото му. Но чак сега разбирам защо бе подбрал с такова внимание гардероба ми.
Не се е опитвал да ме унижи.
Просто му е доставяло удоволствие.
Ейрън Уорнър Андерсън, главнокомандващ и регент на Сектор 45, син на върховния главнокомандващ на Възобновителите.
Човек със слабост към модата.
Когато първоначалният ми шок отминава, успявам да намеря стария си гардероб. Захвърлен е най-безцеремонно в ъгъла на помещението и почти ми е жал за него. Изпъква доста натрапчиво на фона на обкръжаващото го пространство.