Преравям набързо чекмеджетата и за пръв път съм благодарна, че имам чисти дрехи за преобличане. Уорнър е предвидил всичките ми нужди още преди да пристигна в базата. Гардеробът е пълен с рокли, тениски и панталони, но е зареден и с чорапи, сутиени и бельо. И макар да съзнавам, че това би трябвало да ме накара да се почувствам неловко, незнайно защо не е така. Бельото е елементарно и скромно. Памучно, със среден размер и напълно функционално. Купил ми е всички тези неща още преди да ме познава, а фактът, че не е вложил никаква интимност в това, намалява чувството ми за неудобство.
Грабвам една тясна тениска, памучно долнище на пижама и всичкото чисто ново бельо и излизам от дрешника. Осветлението угасва веднага щом стъпвам в спалнята, а аз натискам копчето и панелът се затваря.
Оглеждам стаята на Уорнър с нови очи, приспособявайки се наново към това малко, обикновено пространство. Изглежда почти същата като онази, която обитавах по време на престоя си в базата, което ме изумяваше още тогава. Никъде няма лични вещи, няма снимки, нито всевъзможни дреболии.
Но внезапно всичко ми се изяснява.
Стаята му няма никакво значение за него. Представлява просто място за спане. Дрешникът му обаче е друго нещо — той отразява стила му, характера му. Навярно е единственото кътче от стаята, към което е привързан.
Става ми интересно как ли изглежда кабинетът му и очите ми отскачат към вратата, но веднага си спомням, че се е заключил вътре.
Сподавям въздишката си и се отправям към банята, възнамерявайки да се изкъпя, да се преоблека и незабавно да се пъхна в леглото. Изминалият ден ми се струва дълъг колкото няколко години и нямам търпение да видя края му. Надявам се утре да отидем до Пункт Омега и най-сетне да постигнем някакъв напредък.
Но каквото и да ме очаква там, каквото и да открием, съм твърдо решена да се докопам до Андерсън, дори без чужда помощ.
Девета глава
Не мога да викам.
Дробовете ми отказват да се разгърнат. Дъхът ми излиза на пресекулки. Чувствам гърдите си сковани и гърлото ми се затваря, и опитвам да изкрещя, но не мога, не мога да спра да хъхря, да мятам ръце и да се мъча да дишам, но усилията ми са напразни. Никой не ме чува. Никой няма да разбере, че умирам, че в гърдите ми има дупка, запълваща се с кръв и болка, и непоносима агония, и има толкова много, толкова много кръв, гореща и разливаща се край мен, и не мога, не мога, не мога да дишам…
— Джулиет… Джулиет, скъпа, събуди се… събуди се…
Подскачам толкова рязко, че се превивам надве. Дълбоки, стържещи, жадни глътки въздух повдигат гърдите ми. Толкова съм смаяна, толкова облекчена, че успявам да пропусна кислород до дробовете си, че не мога да говоря, не мога да направя нищо друго, освен да вдишвам с пълни гърди. Цялото ми тяло се тресе, кожата ми е потна, обливат ме ту топли, ту студени вълни. Не мога да се укротя, не мога да спра мълчаливите сълзи, не мога да се отърся от кошмара, от спомена.
Не мога да дишам бавно.
Уорнър обхваща с ръце лицето ми. Топлината на кожата му ми действа някак успокояващо и най-сетне усещам как сърцето ми забавя темпото си.
— Погледни ме — казва той.
С мъка отвръщам на погледа му, тресейки се задъхано.
— Всичко е наред — прошепва той с длани върху бузите ми. — Беше просто лош сън. Опитай да затвориш уста и да дишаш през носа си. — Кимва с глава. — Точно така. Лекичко. Добре си. — Гласът му е толкова тих, толкова мелодичен, така необяснимо нежен.
Не мога да извърна очи от неговите. Страх ме е да мигна, боя се, че кошмарът ще ме повлече отново.
— Няма да те оставя, докато не кажеш — успокоява ме той. — Не се тревожи. Спокойно.
Затварям очи. Усещам как сърцето ми започва да забавя ритъма си. Мускулите ми започват да се отпускат, трепетът на ръцете ми започва да отшумява. Но макар да не плача истински, не мога да спра сълзите, търкалящи се по лицето ми. В този миг нещо в тялото ми се прекършва, рухва отвътре и внезапно изпитвам такава умора, че не мога да стоя изправена.
А Уорнър като че ли го усеща.
Помага ми да седна в леглото и загръща раменете ми със завивката. Аз треперя и бърша последните сълзи от лицето си. Уорнър милва косата ми.
— Няма нищо — шепне тихо. — Всичко е наред.
— Н-няма ли да си лягаш? — измънквам, питайки се колко ли е часът. Забелязвам, че още е с дрехи.
— Ами… да — отвръща той. Дори на смътната светлина виждам изненадата в очите му. — По някое време. Обикновено не си лягам толкова рано.
— А. — Примигвам, като вече дишам малко по-нормално. — Колко е часът?