Той мълчи, но очите му ме умоляват за обяснение. За толкова кратко време ми е станал и безкрайно познат, и безкрайно чужд; покрил е представите ми напълно и се е доказал като тяхна пълна противоположност.
— Позволяваш на света да те възприема като безсърдечен убиец — казвам му, — а не си такъв.
Той се засмива само веднъж, веждите му се надигат в израз на изненада.
— Не — съгласява се той, — опасявам се, че съм най-обикновен убиец.
— Но защо… защо ти е да се преструваш на толкова зъл? — питам го. — Защо позволяваш на околните да се отнасят така с теб?
Той въздъхва. Отново избутва над лактите си навитите ръкави на ризата си. Непокорни, очите ми проследяват движението, спускайки се надолу по предмишниците му. Чак сега забелязвам, че няма военни татуировки като всички останали. Питам се защо ли.
— Какво значение има? — отвръща той. — Не ме интересува какво си мислят хората. Не ми е нужно тяхното одобрение.
— Значи, не ти пречи — продължавам аз, — че хората те имат за толкова жесток?
— Нямам желание да впечатлявам когото и да било — отговаря той. — Никого не го е грижа какво ще се случи с мен. Не ме бива в приятелствата, скъпа моя. Работата ми е да предвождам армията си и само в това съм добър. Никой няма да се гордее с постиженията ми. Собствената ми майка не ме познава вече. Баща ми ме смята за слаб и жалък. Войниците ми ме искат мъртъв. Светът отива по дяволите. И разговорите ми с теб са най-дългите, които някога съм водил.
— Какво… наистина ли? — облещвам се насреща му.
— Наистина.
— И ми поверяваш толкова много? Защо споделяш тайните си с мен?
Очите му потъмняват, посърват внезапно. Той извръща поглед към стената.
— Недей — казва. — Не ми задавай въпроси, чиито отговори знаеш. Вече два пъти разголвам душата си пред теб, а в замяна получих само огнестрелна рана и разбито сърце. Не ме измъчвай. — Казва той, отвръщайки на погледа ми. — Жестоко е, дори и спрямо човек като мен.
— Уорнър…
— Не разбирам! — пречупва се той, най-накрая загубил хладнокръвието си. Гласът му придобива почти истерична нотка. — Какво може да направи за теб Кент? — Изплюва името като отрова.
Толкова съм слисана, толкова неподготвена да отговоря на подобен въпрос, че за момент оставам безмълвна. Та аз дори не знам какво се е случило с Адам, къде е, нито какво крие бъдещето ни. Просто съм се вкопчила в надеждата, че се е отървал жив. Че е някъде наблизо и оцелява напук на трудностите. В момента и тази мисъл ми е достатъчна.
Затова поемам дълбока глътка въздух и опитвам да намеря правилните думи, правилния начин да му обясня, че има много по-големи, по-належащи теми за обсъждане, но когато вдигам поглед, откривам, че Уорнър продължава да се взира в мен, очаквайки отговор на въпроса, който очевидно се е мъчил да потиска дълго време. Който явно го гложди отвътре.
И като че ли заслужава отговор. Особено след онова, което му причиних.
Затова си поемам дълбоко въздух.
— Не знам как да го обясня — казвам му. — Той… знам ли. — Взирам се в ръцете си. — Той беше първият ми приятел. Първият човек, който се отнесе с уважение към мен… с любов. — Смълчавам се за момент. — Винаги е бил толкова мил с мен.
Уорнър изтръпва. Очите му се разширяват шокирано.
— Бил е мил с теб?
— Да — прошепвам аз.
От гърдите на Уорнър се изтръгва дрезгав, празен смях.
— Невероятно — казва той, вперил поглед във вратата, вплел ръка в косата си. — През последните три дни този въпрос не ме оставя, отчаяно се мъча да проумея защо ми се отдаде най-доброволно, и то само и само за да изтръгнеш сърцето ми в последния момент заради някакъв… някакъв шаблонен, напълно заменим робот. Все си мислех, че има някаква значима причина, нещо, което съм пропуснал, което не съм успял да доловя. И бях готов да се примиря. — Продължава той. — Принудих се да го приема, защото си въобразявах, че те води някоя дълбока, неразгадаема подбуда. Бях готов да се откажа от теб, смятайки, че си открила нещо необикновено. Някого, способен да те опознае по начини, по които аз самият не бих могъл. Защото го заслужаваш. — Казва ми той. — Повтарях си, че заслужаваш повече от мен, повече от нищожното, което аз можех да ти дам. — Поклаща глава. — А какво излиза? — Продължава ужасено. — Думите, които използва, обяснението ти… Избрала си го, защото бил мил с теб? Заради едно най-обикновено подаяние?
Внезапно ме изпълва гняв.
Внезапно се чувствам унижена.
Вбесява ме фактът, че Уорнър си позволява да коментира живота ми — че се има за великодушен, задето е отстъпил. Присвивам очи, стисвам юмруци.