— Не е подаяние — озъбвам се. — Обича ме… и аз го обичам.
Уорнър кимва безучастно.
— Трябва да си вземеш куче, скъпа моя. Доколкото знам, и те отговарят на почти същите качества.
— Непоносим си! — Надигам се яростно, изправям се на крака и моментално съжалявам. Трябва да се вкопча в рамката на леглото, за да запазя равновесие. — Връзката ми с Адам не ти влиза в работата!
— Връзка? — изсмива се гръмко Уорнър. Прекосява бързо стаята и застава от другата страна на леглото, оставяйки няколко метра разстояние помежду ни. — Каква връзка? Той изобщо знае ли нещо за теб? Разбира ли те? Познава ли желанията ти, страховете ти, истината, скътана в сърцето ти?
— О, и какво? Да не би ти да си специалист по въпроса?
— Много добре знаеш, че съм! — изкрещява той, сочейки ме обвинително с пръст. — И съм готов да заложа живота си, че той няма ни най-малка представа що за човек си. Обикаляш на пръсти около чувствата му, преструвайки се на кротичко момиченце, прав ли съм? Страх те е да не го уплашиш. Страх те е да не научи твърде много за теб…
— Не знаеш нищо!
— О, знам, и още как — казва той и се спуска напред. — Разбирам отлично. Влюбил се е в тихата ти, скромна черупка. В някогашната Джулиет. Няма никаква представа на какво си способна. Какво можеш да направиш, ако някой те принуди. — Обхваща с ръка тила ми, привежда се толкова близо до мен, че устните ни са едва на сантиметри.
Какво се случва с белите ми дробове?
— Ти си страхливка — прошепва той. — Искаш да си с мен и това те ужасява. Освен това се срамуваш от себе си. — Продължава. — Срамуваш се, задето пожелаваш човек като мен. Нали? — Свежда поглед и носът му докосва моя, и почти мога да преброя милиметрите между устните ни. Мъча се да си върна самообладанието, да си спомня, че съм му бясна… бясна заради нещо, но устата му е точно пред моята и съзнанието ми неуморно търси начин да скъси пространството помежду ни. — Желаеш ме — казва тихо той, прокарвайки ръце по гърба ми, — и това те убива.
Дръпвам се назад, откъсвайки се от хватката му, и мразя реакцията на тялото си, слабостта му. Чувствам ставите си омекнали, краката ми са останали без кости.
Трябва ми кислород, трябва ми мозък, трябва да намеря дробовете си…
— Заслужаваш много повече от подаяния — казва той, а гърдите му се надигат от вълнение. — Заслужаваш да живееш. Заслужаваш да си жива. — Впива нетрепващи очи в мен. — Върни се сред живите, скъпа моя. Ще съм до теб, когато се събудиш.
Десета глава
Събуждам се по корем.
Лицето ми е заровено във възглавниците, а ръцете ми прегръщат меките им форми. Примигвам многократно, докато очите ми попиват околната среда, мъчейки се да ми припомнят къде се намирам. Примижавам срещу дневната светлина. Косата ми се свлича върху лицето ми и повдигам глава да се огледам наоколо.
— Добро утро.
Стряскам се незнайно защо, надигам се прекалено бързо и притисвам една от възглавниците към гърдите си… отново незнайно защо. Уорнър стои в долния край на леглото ми, облечен в черни панталони и прилепнал по фигурата му сивкавозелен пуловер с вдигнати над лактите му ръкави. Косата му е изрядна. Очите му са живи, будни, невероятно озарени от зеленото на блузата му. В едната си ръка държи чаша с нещо топло. Усмихва ми се.
Махвам му вяло.
— Кафе? — пита той, подавайки ми чашата.
Аз впервам подозрителен поглед в нея.
— Никога през живота си не съм пила кафе.
— Не е толкова ужасно — свива рамене той. — Дилайло е луд по него. Нали така, Дилайло?
Отскачам назад в леглото и едва не удрям глава в стената зад себе си.
Възрастен, дружелюбен на вид господин ми се усмихва от единия ъгъл на стаята. Рядката му кестенява коса и потрепващ мустак ми се струват много познати, сякаш и преди съм го виждала тук, в базата. Забелязвам, че стои до количка със закуска.
— Приятно ми е да се запознаем официално, госпожице Ферърс — казва господинът.
Гласът му е леко треперлив, но в никакъв случай заплашителен. Очите му са неочаквано искрени. — Кафето наистина е чудесно. — Добавя той. — Пия всеки ден. Макар че го п-предпочитам със…
— Сметана и захар — казва Уорнър с дяволита усмивка и очите му се смеят, сякаш на някоя тяхна си шега. — Да. Макар че аз лично го пия без захар. Като че ли горчивината ми допада. — Връща погледа си към мен. — Изборът си е твой.
— Какво става тук? — питам аз.