— Закуска — отвръща Уорнър с неиздаващи нищо очи. — Реших, че ще си гладна.
— И не е опасно, че си го довел? — прошепвам аз, отлично съзнавайки, че Дилайло ни чува. — Че знае за мен?
Уорнър кимва. Друго обяснение не ми дава.
— Добре — казвам аз. — Ще опитам кафето.
Пролазвам по леглото и се пресягам за чашата, а очите на Уорнър проследяват движенията ми, спускайки се от лицето ми, надолу по тялото ми, към намачканите възглавници и чаршафи под ръцете и коленете ми. Когато накрая ме поглежда в очите, бързо извръща поглед, подава ми чашата и оставя цяла стая разстояние помежду ни.
— Какво знае Дилайло? — питам, като надниквам към възрастния мъж.
— Какво искаш да кажеш? — вдига едната си вежда Уорнър.
— Ами, знае ли, че възнамерявам да се измъкна оттук? — вдигам вежда и аз. Уорнър ме гледа недоумяващо. — Обеща, че ще ме изведеш от базата — казвам му, — и се надявам, че Дилайло е дошъл да ти помогне. Макар че, ако ще ви затрудня, на драго сърце бих използвала прозореца. — Килвам глава настрани. — Миналия път се получи.
Уорнър присвива очи насреща ми, устните му представляват тънка линия. Кимва към количката със закуска, без да откъсва острия си поглед от мен.
— Това е начинът за бягство.
Задавям се с първата си глътка кафе.
— Какво?
— Това е най-лесното и надеждно решение — обяснява Уорнър. — Дребничка си и лесно ще се събереш в тясното пространство, а покривката ще те скрие. Често работя в стаята си. — Казва той. — Дилайло ми носи закуска от време на време. Никой няма да заподозре нищо.
Поглеждам към Дилайло за потвърждение.
Той кимва оживено.
— Как изобщо ме вкара тук? — питам Уорнър. — Защо да не използваме същия вариант?
Уорнър оглежда една от чиниите върху количката.
— Опасявам се, че това вече не е възможно.
— Как така? — Внезапна тревога сковава тялото ми. — Как ме доведе тук?
— Не беше в съзнание — казва той. — Трябваше да подходим малко по-… изобретателно.
— Дилайло.
Чувайки името си, възрастният мъж вдига поглед към мен, очевидно изненадан, че се обръщам така директно към него.
— Да, госпожице?
— Как ме вкарахте в сградата?
Дилайло стрелва очи към Уорнър, чийто поглед е закован в стената. После се обръща към мен с извинителна усмивка.
— Ние… ами… вкарахме ви с количката — отвръща накрая.
— Но как?
— Сър — казва внезапно Дилайло, отпращайки умолителен поглед към Уорнър.
— Внесохме те в сградата — казва Уорнър, сподавяйки въздишката си, — в чувал за трупове.
Крайниците ми изтръпват от страх.
— Моля?
— Беше в безсъзнание, скъпа. Нямахме голям избор. Не можех просто да те пренеса на ръце. — Стрелва ме с очи. — Битката доведе до много жертви. — Обяснява той. — И от двете страни. Чувалът за трупове нямаше да привлече нежелани погледи.
Пуля се смаяно насреща му.
— Не се безпокой — усмихва се той. — Пробих му няколко дупки.
— Колко съобразително от твоя страна — озъбвам му се аз.
— Така си беше — обажда се Дилайло. Обръщам се към него и го намирам втрещен, потресен от поведението ми. — Командирът ни опитваше да спаси живота ви.
Изтръпвам.
Забивам поглед в чашата с кафе, усещайки как бузите ми пламват в червено.
Никога досега разговорите ни с Уорнър не са имали слушател. Чудя се как ли звучат диалозите ни в ушите на странични хора.
— Няма нищо, лейтенант — уверява го Уорнър. — Обикновено става свадлива, когато е уплашена. Просто защитен механизъм. Мисълта, че трябва да се свие в толкова тясно пространство, навярно е събудила клаустрофобията ѝ.
Вдигам поглед рязко.
Уорнър се взира право в мен и очите му са пълни с неизказана съпричастност.
Все забравям, че умее да усеща емоциите на околните, че винаги е способен да разбере какво чувствам. И ме познава достатъчно добре, че да си обясни всичко.
В неговите очи съм отворена книга.
И поне този път съм благодарна за това.
— Разбира се, сър — казва Дилайло. — Простете.
— Можеш спокойно да си вземеш душ и да се преоблечеш — обръща се към мен Уорнър. — Оставил съм ти дрехи в банята. Не е рокля. — Бърза да добави, потискайки усмивката си. — Ще те изчакаме тук. Двамата с Дилайло имаме да обсъждаме това-онова.
Кимвам, измъквам се от чаршафите и ставам на крака. Подръпвам ръба на тениската си, внезапно засрамена от неспретнатия вид, в който се явявам пред двама военни.
Взирам се в тях за момент.
Уорнър махва към вратата на банята.
Взимам кафето със себе си напът към нея, чудейки се през това време кой е Дилайло и защо Уорнър му се доверява. Нали уж всичките му подчинени го искали мъртъв.