Ще ми се да подслушам разговора им, но и двамата не казват и дума, докато не затварям вратата на банята след себе си.
Единайсета глава
Взимам си един бърз душ, внимавайки да не мокря косата си. Измила съм я снощи, а и тази сутрин май е хладно; ще излизаме навън и моментът не е подходящ да настивам. Трудно ми е обаче да преодолея изкушението да остана по-дълго време под душа и под топлата вода в банята на Уорнър.
Обличам набързо дрехите, които Уорнър ми е оставил сгънати на един рафт. Тъмни дънки и мек тъмносин пуловер. Чисти чорапи и бельо. Нов чифт маратонки.
Размерите са точните.
Разбира се.
Не съм носила дънки от толкова много години, че първоначално допирът на твърдата материя ми е странен. Прилепват плътно по краката ми и се стесняват надолу; свивам колене, за да поразтегна дънковия плат. Но когато нахлузвам и пуловера през глава, вече се чувствам удобно в новите си дрехи. И макар униформата да ми липсва, има нещо приятно в това да носиш обикновено облекло. Не само рокли, войнишки панталони и еластични костюми. Просто дънки и пуловер, като нормален човек. Чувството е странно.
Поглеждам се набързо в огледалото, примигвайки срещу отражението си. Ще ми се да имаше с какво да вържа косата си, в базата на Пункт Омега бях свикнала да я вдигам от лицето си. Обръщам се с примирена въздишка, готова да поставя началото на деня час по-скоро. Но веднага щом открехвам вратата на банята, дочувам гласове.
Замръзвам намясто. Заслушвам се.
— …че е безопасно, сър?
Гласът на Дилайло.
— Простете — побързва да добави възрастният мъж, — дано не се засегнете, но не мога да не се притеснявам…
— Всичко ще е наред. Просто се погрижи в онази зона да не патрулират наши войници. Едва ли ще се забавим повече от няколко часа.
— Да, сър.
Тишина.
И тогава:
— Джулиет — казва Уорнър и аз едва не падам в тоалетната. — Излез, скъпа моя. Грубо е да се подслушва.
Излизам бавно от банята с лице, зачервено от топлата вода, и гузност заради детинската ми постъпка. Внезапно започвам да се чудя къде да дяна ръцете си.
Уорнър видимо се забавлява, наблюдавайки срама ми.
— Готова ли си?
Не.
Не, не съм.
Ненадейно започвам да се задушавам от надежда и страх и си напомням, че трябва да дишам. Не съм готова да се изправя лице в лице с гибелта на приятелите ми. Естествено, че не съм.
Но…
— Да, разбира се — е отговорът, който изричам на глас.
Подготвям се психически за истината, в каквато и форма да пристигне.
Дванайсета глава
Уорнър се оказа прав.
Превозването ми в количката през Сектор 45 е неочаквано лесно. Никой не ни забеляза, а и пространството ѝ отдолу всъщност е достатъчно голямо, за да седна удобно.
Чак когато Дилайло вдига покривката, осъзнавам къде се намираме. Озъртам се набързо и мярвам военните танкове, паркирани в просторното хале.
— Бързо — прошепва Дилайло. Посочва ми най-близкия танк. Вратата се отваря отвътре. — Побързайте, госпожице. Не бива да ви виждат.
Пропълзявам трескаво напред.
Изскачам изпод количката и влетявам в танка през отворената врата, настанявайки се на седалката. Вратата се затваря зад мен и обръщам поглед назад към Дилайло, който ме гледа със събрани от тревога воднисти очи. Танкът потегля.
Едва не падам напред.
— Наведи се и си сложи колана, скъпа. Идеята на тези танкове не е да са удобни.
Уорнър гледа право напред с усмивка. Ръцете му са облечени в черни кожени ръкавици, а тялото му е загърнато с палто в стоманеносив цвят. Навеждам глава и започвам да опипвам наоколо за колана, който някак успявам да закопчая.
— Значи, знаеш как се стига дотам? — питам Уорнър.
— Разбира се.
— Но баща ти каза, че не си помнел нищо от базата на Пункт Омега.
Уорнър ме поглежда със смеещи се очи.
— Колко хубаво се получава, че видиш ли, съм си възвърнал паметта.
— Ама… как изобщо успя да се измъкнеш оттам? — питам го. — Как се промъкна покрай стражите?
Той свива рамене.
— Казах им, че ми е разрешено да излизам от стаята си.
Облещвам се насреща му.
— Сигурно се шегуваш.
— Напълно сериозен съм.
— Но как намери изхода? — е следващият ми въпрос. — Излъгал си стражите, ясно. Но онова място е същински лабиринт… не можех да се ориентирам, макар че живях там цял месец.
Уорнър проверява един от инструментите на таблото. Натиска няколко копчета, чиито функции изобщо не разбирам.