— Не бях съвсем в безсъзнание, когато ме внасяха в базата — обяснява той. — Внимавах откъде минаваме. Помъчих се да запомня основните ориентири. Освен това засичах колко време им е нужно да ме пренесат от входа до медицинското крило, а после и от медицинското крило до стаята ми. И когато Касъл ме водеше до тоалетната. — Добавя той. — Оглеждах всичко, стараейки се да преценя на какво разстояние съм от изхода.
— Хубаво, но… — свъсвам вежди аз. — Можел си да се отбраняваш от стражите и да избягаш по-рано. Защо не го стори?
— Казах ти вече — отвръща той. — Имаше нещо странно отпускащо в уединението ми. Смогнах да си отспя за не знам колко безсънни седмици. Не ми се налагаше да работя, нито да се занимавам с военни въпроси. Но се задържах — довършва той с въздишка — главно защото ми се отдаваше шанс да те виждам всеки ден.
— О!
Уорнър се засмива, затваря очи за момент.
— Никога не ти е харесвало да живееш там, нали?
— Какво имаш предвид?
Той поклаща глава.
— Ако възнамеряваш да оцелееш — казва той, — в никакъв случай не бива да си безразлична относно средата си на живот. Не бива да разчиташ, че околните ще се грижат за теб. Че някой друг ще оправи нещата.
— Какви ги бръщолевиш?
— Не те е било грижа — казва той. — Живяла си под земята повече от месец в компанията на бунтовници със свръхестествени сили и възвишената кауза да спасят света, а твърдиш, че дори не си научила разположението на базата. Така е защото не те е било грижа. — Обяснява той. — Не си искала да участваш. Ако беше така, щеше да проявиш инициатива и да опознаеш възможно най-добре новия си дом. Нямаше да си намираш място от вълнение. Вместо това си живяла в апатия. Подходила си с безразличие.
Отварям уста да възразя, но той ми отнема думата.
— Не те виня — казва. — Целите им бяха неосъществими. Няма значение колко гъвкави са крайниците ти, нито колко предмета можеш да преместиш със съзнанието си. Ако не познаваш врага си, и още по-лошото: ако го подценяваш, неминуемо ще загубиш битката. — Челюстта му се стяга. — Опитвах се да те убедя, че Касъл ще повлече групата ви в същинска касапница. Беше прекалено голям оптимист, за да е добър предводител, твърде обнадежден, за да погледне логично на обстоятелствата, и твърде незапознат с политиката на Възобновителите, за да проумее как подхождат към разбунените духове. Възобновителите — продължава Уорнър — не изпитват нужда да се представят като благородни пред света. Гражданите не са нищо повече от ратаи за тях. Искат власт — казва той — и зрелище. Нямат никакво намерение да подобряват живота ни. Интересува ги единствено да им е възможно най-удобно, докато ние копаем собствените си гробове.
— Не.
— Да — поправя ме той. — Елементарно е. Всичко останало е просто шега за тях. Книгите, безценните артефакти, езиците. Целят единствено да наплашат хората, да ги направят покорни, да отнемат индивидуалността им: изобщо да им втълпят мислене, удобно на собствените им цели. Именно затова унищожават всички бунтовнически движения. И именно заради това не разбираха приятелите ти. А сега — казва той — платиха скъпо за невежеството си.
Той спира танка.
Изгася двигателя.
Отключва вратата ми.
А аз още не съм готова да посрещна предстоящото.
Тринайсета глава
Вече всеки може да открие базата на Пункт Омега. Всеки гражданин, всеки цивилен, всеки с нормално зрение знае къде се намира огромният кратер в Сектор 45.
Уорнър беше прав.
Разкопчавам бавно колана си, пресягам се слепешком към дръжката на вратата. Имам чувството, че се движа през мъгла, че краката ми са изваяни от прясна глина. Не преценявам каква е височината на танка и пропадам във въздуха.
Това е.
Голото, безплодно поле, което някога познавах като терена около базата на Пункт Омега; същото онова, за което Касъл ни беше разказвал, че едно време се е къпело в зеленина. Твърдеше, че било идеалното място за база на движението му. Но това било преди големите промени. Преди климатът да се измени и растенията да повехнат. Сега е гробище. Дървета като скелети и виещи ветрове, тънък слой сняг, поръсен по студената, твърда земя.
Базата я няма.
На нейно място зее грамадна дупка в земята, широка около два километра и дълбока около петнайсет метра. Прилича на купа с вътрешности, със смърт и опустошение, смълчана в първите мигове след трагедията. Дългогодишни усилия, толкова време и енергия, вложени в постигането на една цел, на един стремеж: на плана за избавление на човечеството.