— Не — чувам се да проронвам. — Но ти не си го докосвал…
— Гледай право напред — прошепва ми той. — Не е хубаво да те хващат, че говориш с невидими хора.
Обръщам лице напред. Кенджи вече не се забелязва никъде.
— Но как? — питам Уорнър. — Как успя да…
Уорнър свива рамене зад гърба ми.
— Чувствам се различно, откакто направихме онзи експеримент с твоята енергия. Сега, когато знам как да черпя от чужда сила, ми е по-лесно да го правя. Ето, в момента например — продължава той — имам чувството, че мога съвсем буквално да протегна ръка и да уловя енергията ти. С Кенджи не беше по-трудно. Просто се появи пред мен и инстинктът ми за оцеляване свърши останалото.
И макар че моментът не е подходящ да разсъждавам върху подобни неща, не мога да удържа паниката си. Плаши ме мисълта, че Уорнър може така лесно да увеличава диапазона на силата си. Без тренировки. Без практика.
Може да взима от енергията ми и да я използва, както сметне за добре.
Това е обезпокояващо.
Ръцете на Уорнър стисват раменете ми.
— Какво правиш? — прошепвам.
— Опитвам да ти предам от новата си сила, да направя и двама ни невидими… но като че ли не съм способен. Взема ли нечия чужда енергия, мога да я използвам, но не успявам да я прехвърля на друг. След като я освободя, тя се връща единствено при собственика си.
— Кога успя да научиш толкова много по въпроса? — питам го смаяно. — Разбрал си за това си умение едва преди няколко дни.
— Упражнявах се — отвръща той.
— Но как? С кого? — Замълчавам. — О.
— Да — потвърждава той. — Изключително съм щастлив, че ми погостува. Заради много неща. — Ръцете му освобождават раменете ми. — Боях се, че мога да те нараня със собствената ти сила. Не бях сигурен дали ще мога да я усвоя, без да я използвам срещу теб неволно. Но като че ли двамата се уравновесяваме. — Казва той. — Взема ли енергията ти, не мога да не ти я върна.
Не дишам.
— Да вървим — казва Уорнър. — Кенджи се отдалечава и няма да успея да задържа енергията му още дълго. Трябва да се махаме оттук.
— Не мога да си тръгна — казвам му. — Не мога просто да изоставя Кенджи, не и по този начин…
— Той ще иска да ме убие, скъпа моя. И макар случаят с теб да е различен, уверявам те, обикновено не мога да бездействам, когато някой цели да ми отнеме живота. Така че, ако не искаш да видиш как го застрелвам пръв, предлагам да се измъкваме оттук възможно най-бързо. Усещам, че се връща насам.
— Не. Ти върви. Тръгвай. Аз обаче оставам.
Уорнър замръзва зад мен.
— Какво?
— Върви — повтарям аз. — Чака те работа в жилищните комплекси… имаш си задачи. Тръгвай. Но аз трябва да остана. Трябва да разбера какво се е случило с останалите и да си направя план.
— Искаш да те оставя тук? — пита той с неприкрито изумление. — Завинаги?
— Да — отговарям. — Няма да ходя никъде, докато не получа някои отговори. А и си прав. Кенджи определено ще стреля по теб веднага щом те види, затова най-добре върви. Ще говоря с него, ще опитам да му обясня за случилото се. Може би ще успеете да се сработите…
— Какво?
— Не е нужно да действаме сами — казвам му. — Искаш да убиеш баща си и да свалиш Възобновителите от властта, нали?
Уорнър кимва бавно до тила ми.
— Добре. В такъв случай… — вдишвам дълбоко — …приемам предложението ти.
Уорнър се вцепенява.
— Приемеш предложението ми.
— Да.
— Разбираш ли какво говориш?
— Нямаше да го кажа, ако не бях сериозна. Не знам дали бих се справила без помощта ти.
Усещам как издишва въздуха от дробовете си, как сърцето му препуска до гърба ми.
— Но трябва да разбера кой друг е оживял — настоявам аз. — После ще можем да действаме заедно. Така ще сме по-силни, ще се борим за една и съща цел…
— Не.
— Това е единственият начин…
— Трябва да вървя — казва той и ме завърта към себе си. — Кенджи е много близо. — Пъхва нещо от твърда пластмаса в ръката ми. — Активирай този пейджър, когато си готова. Дръж го със себе си и така ще знам къде да те открия.
— Но…
— Имаш четири часа — казва той. — Ако не се свържеш с мен дотогава, ще приема, че си изпаднала в опасност, и ще дойда да те намеря. — Още държи ръката ми, притиснал малкото устройство в дланта ми. Безкрайно странно е да те докосват невидими ръце. — Разбра ли ме?
Кимвам само веднъж. Не знам накъде да гледам.
После застивам, всеки сантиметър от тялото ми се облива в горещина и студ едновременно, защото той допира устни до пръстите ми за един кратък, нежен момент, а когато ги отдръпва, се чувствам замаяна, опиянена, нестабилна на краката си.