— Кога се научи да правиш такива работи? — измърморва той, вдигайки се на крака и потривайки гърба си.
Аз врътвам очи. Примижавам към далечината. За момента не се виждат нито хора, нито каквото и да било друго.
— Не съм се научила.
— А, да бе — отвръща той. — Какво се чудя пък аз? Какво трудно има в това да метнеш голям мъжага като мен през рамо? На теб ти се удава.
Свивам рамене.
Кенджи подсвирва тихо.
— Пък и наперена, да му се не види.
— Аха. — Засенчвам очите си от студената слънчева светлина. — Май контактите с теб са ме опорочили.
— Оох-хооо — засмива се фалшиво той и плясва с ръце. — Стани, принцесо. Ти си истинска комедиантка.
— Вече съм станала.
— На това му се вика майтап, умнице.
— Къде отиваме? — питам го отново и тръгвам в произволна посока. — Трябва да знам накъде ще вървим.
— Към нерегулирана територия. — Той ме настига и хваща ръката ми, за да ме поведе в правилната посока. Веднага ставаме невидими. — Само там можехме да се скрием.
— "Можехме"?
— Аха. Някогашната къща на Адам, спомняш ли си я? Там за пръв път…
Спирам намясто с развълнувани гърди. Едва не смачквам ръката на Кенджи и той я изтръгва от моята, сипейки псувни. Пак ставаме видими.
— Адам е жив? — питам, гледайки го изпитателно в очите.
— Разбира се, че е жив. — Кенджи ми стрелва кръвнишки поглед и потърква ръката си. — Не ме ли слушаш, като ти говоря?
— Но нали каза, че всички били мъртви? — проронвам аз. — Каза…
— Да, всички са мъртви — потвърждава Кенджи с притъмняло лице. — Бяхме над стотина в Пункт Омега. Останахме само деветима.
Шестнайсета глава
— Кои? — питам аз със стегнато сърце. — Кои са оцелели? Как?
Кенджи въздъхва продължително и прокарва ръце през косата си, вперил поглед в точка зад мен.
— Списък с имена ли искаш — пита той, — или да ти обясня как стана?
— Искам да знам всичко.
Той кимва. Свежда поглед, смачква с крак буца сняг. Пак хваща ръката ми и продължаваме напред, двама невидими хлапаци сред нищото.
— Може да се каже — подхваща най-накрая Кенджи, — че донякъде всички трябва да сме ти благодарни, задето отървахме кожите. Защото, ако не бяхме тръгнали да те търсим, вероятно щяхме да умрем на бойното поле с всички останали.
Той се поколебава.
— С Адам почти веднага усетихме, че си изчезнала, но докато се доберем до мястото, вече беше твърде късно. Видяхме от около пет метра разстояние как те влачат към танка. — Той поклаща глава. — Не можехме просто да хукнем след теб. Стараехме се да не изядем по някой куршум.
Гласът му става по-дълбок, по-сериозен с всяка следваща дума от разказа му.
— Затова решихме да използваме друг маршрут. Да избягваме главните пътища и да стигнем до базата на врага, защото там мислехме, че те водят. Но когато се домогнахме дотам, срещнахме Касъл, Лили, Иън и Алиа, които тъкмо излизаха. Бяха изпълнили успешно мисията си; проникнали в Сектор 45 и измъкнали Уинстън и Брендън. Двамата били с единия крак в гроба, когато Касъл ги открил. — Обяснява тихо Кенджи.
Поема си рязка глътка въздух.
— Тогава Касъл ни каза какво бе дочул в базата: че войската им се мобилизира за въздушна атака над Пункт Омега. Възнамерявали да бомбардират цялата зона с надеждата, че ако използват достатъчна огнева мощ, земята ще рухне върху подземната ни база. Никой няма да успее да се измъкне и всичко, изградено през годините, ще бъде унищожено.
Усещам как се напряга до мен.
Спираме само за момент, после Кенджи отново дръпва ръката ми. Свеждам глава, за да се защитя от студа и вятъра, и събирам сили да преживея свирепия им удар и думите му.
— Явно са изкопчили информация за местонахождението на базата ни, изтезавайки наши хора, пленени на бойното поле — продължава той. — След това са ги убили. — Поклаща глава. — Знаехме, че нямаме много време, но тъй като се намирахме достатъчно близо до щабквартирата им, успях да отвлека един от танковете им. Натоварихме се и потеглихме директно към нашата база с надеждата, че ще смогнем да спасим всички. Но май дълбоко в себе си — казва той — знаехме, че планът ни няма да проработи. Самолетите вече бяха излетели. Отправяха се към целта.
Той се засмива ненадейно, но като че ли движението му причинява болка.
— И благодарение на някакво откачено чудо срещнахме Джеймс след около километър. Беше успял да се измъкне и вървеше към бойното поле. Толкова беше уплашен клетичкият, че беше подмокрил панталона си, но заяви, че му омръзнало все да го оставят у дома. Че искал да се бие рамо до рамо с брат си — казва Кенджи с напрегнат глас. — А най-шантавото беше — продължава след малко, — че ако Джеймс беше останал в базата, както му бяхме заръчали, понеже смятахме, че там ще е в безопасност, малкият щеше да умре с всички останали. — Кенджи се позасмива отново. — И това беше. Нямаше какво да направим. Просто стояхме и гледахме как пускат бомби върху трийсетгодишния ни труд, как изтребват всички твърде млади или твърде стари, за да се бият, а после избиват и хората ни на бойното поле. — Той стисва ръката ми. — Идвам тук всеки ден с надеждата, че някой ще се появи. Че ще си върнем поне нещо. — Той спира намясто и гласът му се насища с емоции. — И ето те. Направо не вярвам на шибаните си очи.