Аз стисвам пръстите му — лекичко този път — и се сгушвам до него.
— Всичко ще е наред, Кенджи. Обещавам. Няма да се разделяме вече. Ще се справим заедно.
Кенджи изважда ръката си от моята и я премята през раменете ми, придърпвайки ме по-близо до себе си. После проговаря с гальовен глас:
— Какво ти се е случило, принцесо? Струваш ми се променена.
— В лош смисъл?
— В добър — отвръща той. — Сякаш най-сетне си пораснала.
Засмивам се на глас.
— Сериозно говоря — казва той.
— Е, понякога промяната е за добро, нали така?
— Аха — съгласява се Кенджи. — Да, така си е. Та… — поколебава се той — …ще ми разкажеш ли какво ти се случи? Защото, когато те видях за последно, те тикаха на задната седалка на един танк, а тази сутрин цъфваш тук изкъпана и обута в снежнобели маратонки, и то в компанията на Уорнър. — Казва той, пускайки раменете ми, за да ме хване отново за ръка. — И не ми трябва много акъл да се досетя, че в това има нещо гнило.
Поемам си дълбока, подкрепяща глътка въздух. Странно е, че точно в този момент не мога да видя Кенджи; имам чувството, че ще излея признанията си само пред вятъра.
— Андерсън ме простреля — казвам му.
Кенджи се сковава до мен. Чувам тежкото му дишане.
— Какво?
Кимвам, макар и да знам, че не може да ме види.
— Не ме върнаха в базата. Войниците ме отведоха директно при Андерсън в една от къщите на нерегулирана територия. Май му е трябвало усамотено място — казвам на Кенджи, умишлено пропускайки информацията за майката на Уорнър. Тази тайна е твърде лична и нямам право да я разкривам. — Андерсън искаше да си отмъсти за това, което причиних на краката му. Осакатила съм го, ходеше с бастун. Но преди да усетя какво се случва, той извади пистолет и ме простреля. Право в гърдите.
— Майко мила — ахва Кенджи.
— Спомням си го кристално ясно. — Умислям се. — Какво е чувството да умреш. По-болезнено нещо не съм изпитвала през живота си. Не можех да крещя, защото дробовете ми бяха разкъсани или пълни с кръв. Не знам. Можех единствено да лежа на пода, борейки се за глътка въздух, надявайки се да умра възможно най-скоро. И през цялото време си мислех за това, че съм прекарала живота си в страх и не съм постигнала нищо. И знаех, че ако получа втори шанс, ще съм различен човек. Обещах си, че най-накрая ще загърбя страха.
— Аха, страшно сърцераздирателно — отвръща Кенджи, — но как, по дяволите, оцеля с куршум в гърдите? — Пришпорва ме той. — Трябваше да си ритнала камбаната.
— О — прокашлям се аз. — Да, ами… Уорнър ми спаси живота.
— Я стига!
Мъча се да сдържа смеха си.
— Честно — уверявам го аз и се заемам да му обяснявам за момичетата и за това как Уорнър използвал силата им, за да ме спаси. Как Андерсън ме оставил да умра и как Уорнър ме отвел в базата, скрил ме и ми помогнал да се възстановя. — И между другото — казвам на Кенджи, — Соня и Сара почти със сигурност са живи. Андерсън ги е отвел в Капитола със себе си, иска да му служат като лични лечителки. Сигурно вече ги е принудил да оправят краката му.
— Така, виж какво — Кенджи спира намясто, хваща ме за раменете. — Налага се да върнеш малко лентата, защото ме затрупваш с прекалено много информация наведнъж, а трябва да схвана нещата от самото начало и да ми изпееш абсолютно всичко. — Казва той с поизтънял глас. — Какво да разбирам, мамка му? Че момичетата са живи? И как така Уорнър е прехвърлил силата им към теб? Как е възможно това, по дяволите?
Обяснявам му.
Най-сетне му разкривам нещата, които от толкова време искам да му призная. Казвам му истината за способностите на Уорнър и за това как самият той бе пострадал пред трапезарията онази вечер. Казвам му, че Уорнър не е имал представа на какво е способен и че съм му позволила да изпробва моята енергия, докато всички останали са били в медицинското крило. Как заедно сме разбили пода.