— Мамка му! — прошепва Кенджи. — Значи, онзи задник е опитал да ме убие.
— Не беше умишлено — изтъквам аз.
Кенджи измърморва нещо грубо под носа си.
И макар да не споменавам нищо за неочакваното среднощно посещение на Уорнър в стаята ми, обяснявам на Кенджи как е успял да избяга и как Андерсън е изчакал синът му да се появи, за да ме застреля пред него. Защото Андерсън е знаел какво е отношението на Уорнър към мен, казвам му, и е искал да го накаже.
— Чакай малко — прекъсва ме Кенджи. — Разбира се, че е знаел какво е отношението на Уорнър към теб. Всички знаехме какво искаше Уорнър. Искаше да те използва за оръжие. — Казва Кенджи. — Това не би трябвало да изненадва никого. Мислех, че баща му ще се зарадва на възможността.
Вцепенявам се.
Забравих, че тази част от историята все още е тайна. Че досега не съм разкривала истината за отношенията ни с Уорнър. Защото макар и Адам навярно да е подозирал, че Уорнър проявява повече от професионален интерес към мен, не съм споменавала пред никого за интимните ми моменти с него. Нито за признанията му.
Преглъщам сухо.
— Джулиет — казва Кенджи с предупредителна нотка в гласа. — Вече няма място за потайност. Трябва да ми кажеш какво се случва.
Усещам, че се олюлявам на краката си.
— Джулиет…
— Той е влюбен в мен — прошепвам. Никога досега не съм го изричала на глас, дори пред себе си. Май се надявах, че мога да го пренебрегвам. Да го укривам. Да го разсея, така че Адам да не разбере.
— Той… чакай малко… какво?
Вдишвам дълбоко. Внезапно ме наляга умора.
— Моля те, кажи ми, че се шегуваш — продължава Кенджи.
Поклащам глава, забравяйки, че не ме вижда.
— Леле.
— Кенджи, аз…
— Това е ааааадски шантаво. Защото открай време си знам, че Уорнър е побъркан — засмива се Кенджи. — Сега обаче нямам и капка съмнение.
Отварям рязко очи и прихвам в изумен смях. Бутвам силно невидимото му рамо.
Кенджи отново се разсмива, но в смеха му се долавя и нотка на недоумение. Поема си дълбока глътка въздух.
— Така, ясно, добре, но как разбра, че е влюбен в теб?
— Какво имаш предвид?
— Ами, така де… какво, да не би да те е поканил на среща или нещо такова? Или пък ти е подарил шоколадови бонбони и ти е написал много скапано любовно стихотворение? Уорнър не ми прилича на голям романтик, да ти кажа.
— О. — Прехапвам вътрешността на едната си буза. — Не, нямаше нищо такова.
— А какво тогава?
— Ами просто… призна си.
Кенджи спира толкова рязко, че едва не падам.
— Да бе, да.
Не знам как да отговоря на това.
— Казал ти го е? В очите? Директно?
— Да.
— Значи… значи… значи, какво, обяснил ти се е в любов… а ти? Какво му каза? — пита смаяно Кенджи. — "Благодаря"?
— Не. — Изтръпвам, спомняйки си съвсем ясно, че всъщност го прострелях първия път. — Тоест аз не… ами… не знам, Кенджи, попадам в много странно положение. Още не съм измислила как ще се справя с това. — Гласът ми спада до шепот. — Уорнър е много… краен… — Казвам и ме облива вълна от спомени, емоциите ми се сблъскват в безумен хаос. Целувките му по тялото ми. Панталоните ми, захвърлени на пода. Пламенните му признания, размекващи ставите ми.
Затварям очи и внезапно ми става горещо, внезапно се чувствам нестабилна на краката си.
— Да, и така е възможно да се опише — измърморва Кенджи, извличайки ме от унеса. Чувам въздишката му. — Значи, Уорнър още няма представа, че двамата с Кент са братя?
— Не — отвръщам моментално отрезвена.
Братя.
Братя, които се ненавиждат. Братя, които искат да се убият един друг. А аз съм впримчена по средата. Боже, накъде е тръгнал животът ми!
— Значи, и двамата могат да те докосват?
— Да. Е… не, не съвсем. Адам… не може да ме докосва. Тоест, може донякъде… — Гласът ми заглъхва. — Сложно е. Трябва да полага големи усилия и да се учи как да противодейства на моята енергия със своята. Уорнър… от друга страна… — Поклащам глава, взирайки се в невидимите си крака. — Уорнър може да ме докосва без всякакви последици. Допирът не му вреди. Просто поглъща енергията ми.
— По дяволите — казва след момент Кенджи. — По дяволите, по дяволите, по дяволите. Шантава работа.
— Знам.
— Та… какво казваш… Уорнър е спасил живота ти? Умолявал е момичетата да му помогнат, за да те излекуват заедно? А после те е скрил в собствената си стая и се е грижил за теб? Хранил те е, обличал те е и ти е позволил да спиш в леглото му?
— Да.
— Аха. Ясно. Само дето ми е малко трудно да го повярвам.