— Знам — повтарям аз и този път изпуфтявам подразнено. — Но наистина не е такъв, за какъвто го имате. Знам, че изглежда побъркан, но всъщност е съвсем…
— Опа, чакай малко… да не би да го защитаваш? — Гласът на Кенджи е пропит с изумление. — Говорим за същия онзи тип, който те държа под ключ и опита да те превърне в своя военна робиня, нали така?
Клатя глава и си мечтая да можех да обясня всичко за Уорнър, без да прозвуча като наивна, лековерна глупачка.
— Не е… — Въздъхвам. — Всъщност не се е опитвал да ме използва за това… — Понечвам да обясня.
Кенджи се изсмива.
— Мътните ме взели. Май наистина му имаш доверие, а? Вярваш на всички небивалици, които е наливал в главата ти…
— Не го познаваш, Кенджи, не е честно…
— О, боже! — въздъхва той през смях. — Сериозно ли се опитваш да ми втълпиш, че не познавам човека, който ме е предвождал в толкова битки? Та той ми беше командир, дявол да го вземе! — Натъртва Кенджи. — Много добре знам какъв е…
— Не искам да споря с теб, ясно? Не очаквам от теб да разбереш…
— Ама че смешка — казва Кенджи, хриптейки от поредния пристъп на смях. — Май наистина не схващаш, а?
— Какво да схващам?
— Оооо, леле — изстрелва внезапно Кенджи. — Кент направо ще психяса. — Проточва ведро думата той. Дори се изкисква.
— Чакай малко… какво? Какво общо има Адам с всичко това?
— Осъзнаваш, че още не си ми задала нито един въпрос за него, нали? — Пауза. — Така де, току-що ти разказах цялата сага за премеждията ни, а ти все едно ми каза: "О, ясно, супер история, човече, благодарско, че ми я сподели". Нито се шашна, нито попита дали Адам не е пострадал. Не ме попита какво му се е случило, нито как е в момента, особено при положение че те мисли за мъртва… и така нататък.
Внезапно ми призлява. Спирам намясто. Умирам от срам и съвестта ме гризе-гризе-гризе.
— Вместо това се хвърляш в защита на Уорнър — продължава Кенджи. — Същият онзи, който опита да убие Адам, а ти се държиш така, сякаш ти е приятел. Сякаш е най-обикновен пич, който просто е останал неразбран. Сякаш всички останали хора на планетата са в неведение вероятно защото сме сбирщина от нападателни, завистливи задници, мразещи го заради хубавичкото му личице.
Срамът прогаря кожата ми.
— Не съм малоумна, Кенджи. Имам причина да говоря така.
— Хубаво, но аз пък си мисля, че не знаеш какво говориш.
— Все тая.
— Не ми викай "все тая"…
— Все тая — повтарям аз.
— О, боже! — казва Кенджи като че ли на въздуха. — Май това момиче държи някой да му срита задника.
— Нямаше да успееш да ми сриташ задника, дори да имах десет вместо един.
Кенджи се изсмива на глас.
— Това предизвикателство ли е?
— Не, предупреждение — отговарям аз.
— Оооооооо, значи, ме заплашваш на всичкото отгоре? Малката сополанка се е научила да отправя заплахи?
— Я да млъкваш, Кенджи.
— Я да млъкваш, Кенджи — повтаря той с лигав, подигравателен глас.
— Още колко път остава? — питам с висок, свадлив глас, опитвайки се да сменя темата.
— Почти пристигнахме — отвръща с насечени думи Кенджи.
Никой от двама ни не проговаря в следващите няколко минути.
Накрая:
— Ами… защо си извървял толкова много път? — питам го аз. — Нали уж имате танк?
— Да — отговаря Кенджи с въздишка, като че ли забравил за скандала ни. — Даже два. Кент каза, че бил откраднал един, когато сте бягали от Сектор 45, още е в гаража му.
Разбира се.
Как можах да забравя?
— Но обичам да ходя — продължава Кенджи. — Така не се притеснявам, че някой ще ме види, а и се надявам, че като вървя пеша, забелязвам неща, които не бих видял от танка. Още се надявам — казва той с напрегнат глас, — че ще намерим и други от хората ни, криещи се наоколо.
Стисвам ръката му отново и се притисвам към него.
— Аз също — прошепвам.
Седемнайсета глава
Някогашният дом на Адам е точно такъв, какъвто си го спомням.
Двамата с Кенджи се промъкваме откъм подземния паркинг и изкачваме стълбището към горното ниво. Толкова съм притеснена, че не мога да говоря. Вече два пъти ми се наложи да скърбя по приятелите си и една част от мен още не може да повярва, че това се случва. Но е така. Трябва да е така.
Ще видя Адам.
Ще видя лицето на Адам.
Той ще е истински.
— Разбиха вратата, когато ни издирваха първия път — обяснява Кенджи, — затова сега е заклещена; трупаме пред нея мебели, за да я държим затворена, но тя пък взе че се изметна на другата страна, така чеее… да, може да им отнеме малко време да я отворят. Иначе местенцето се оказа много удобно. Има предостатъчно складирана храна и канализацията още работи, защото Кент е предплатил до края на годината. Общо взето, излезе ни късметът. — Обобщава той.