Аз кимам с глава, боейки се да отворя устата си. Кафето от сутринта започва да се отразява зле на стомаха ми и треперя от глава до пети.
Адам.
Всеки момент ще видя Адам.
Кенджи заблъсква по вратата.
— Отворете — изкрещява. — Аз съм.
За момент чувам единствено тежки стъпки, скърцащ под, металическо стържене и поредица от глухи звуци. Касата на вратата се разтърсва пред очите ми, някой от другата страна дърпа вратата, мъчейки се да я отклещи.
И я отваря. Съвсем бавно. Стискам ръце, за да запазя самообладание.
Уинстън се показва на вратата.
Облещва се насреща ми.
— Майчице — проронва той. Сваля очилата си, прави ми впечатление, че са облепени с тиксо, а после той примигва. Лицето му е насинено и подпухнало, долната му устна е подута и разцепена. Лявата му ръка е превързана и бинтът е омотан няколко пъти около дланта му.
Усмихвам му се плахо.
Уинстън сграбчва тениската на Кенджи и го издърпва към себе си, без да откъсва очи от лицето ми.
— Пак ли халюцинирам? — пита той. — Защото този път вече ще побеснея. По дяволите! — Казва той, възпирайки отговора на Кенджи. — Ако знаех колко е отвратително да получиш мозъчно сътресение, щях да се гръмна в лицето при първа възможност…
— Не халюцинираш — прекъсва го Кенджи през смях. — Пусни ни да влезем.
Уинстън продължава да мига насреща ми, ококорил очи, и отстъпва назад, за да ни направи път. Но веднага щом прекрачвам прага, попадам в друг свят, в съвършено различен спомен. Това е домът на Адам. Първото място, в което намерих убежище. Първото място, в което някога съм се чувствала в безопасност.
А сега е пълно с хора, пространството му е твърде малко, за да побере толкова много тела. Касъл и Брендън, и Лили, и Иън, и Алиа, и Джеймс — всичките са застинали в движение. Всички ме гледат удивено. И тъкмо се каня да кажа нещо, да измисля приемлив поздрав за единствените си приятели, пребити и ранени, когато Адам излиза от малката стаичка, принадлежала някога на Джеймс. Държи нещо в ръце и изглежда отнесен, не забелязва рязката промяна в атмосферата.
Тогава вдига поглед.
Устните му се разделят, сякаш е напът да проговори, а нещото в ръцете му пада на земята, разбивайки се на толкова много звуци, които мигновено изтръгват всички от унеса.
Адам се взира в мен, заковал очи в лицето ми, гърдите му се надигат и спадат, по изражението му се борят безброй различни емоции. Изглежда и ужасен, и обнадежден. А може би ужасен от зараждащата се надежда.
И макар да съзнавам, че май е редно аз да проговаря първа, внезапно проумявам, че не знам какво да кажа.
Кенджи застава до мен с разцепено от огромна усмивка лице. Премята ръка през раменете ми. Стисва ги и казва:
— Вижте какво намерих.
Адам тръгва към мен, но чувството е странно — сякаш всичко се случва на забавен каданс, сякаш моментът не е реален. Очите му преливат от болка.
Като че ли някой ме е ударил в корема.
Но ето го, вече е пред мен, ръцете му обхождат тялото ми, сякаш за да се уверят, че съм истинска, непокътната. Оглежда лицето ми, чертите ми, пръстите му се вплитат в косата ми. И тогава изведнъж като че ли приема, че не съм призрак, не съм поредният кошмар, и ме придърпва така рязко към себе си, че ахвам неволно.
— Джулиет — прошепва той.
Сърцето му тупти лудо до ухото ми, ръцете му ме обвиват силно и аз се топя в прегръдката му, разпознавайки топлия уют на тялото му, аромата му, кожата му. Обгръщам го с ръце, плъзвам ги нагоре по гърба му и се вкопчвам в него, и дори не осъзнавам, че по лицето ми са се ронили тихи сълзи, докато той не се отдръпва, за да ме погледне в очите. Казва ми да не плача, казва ми, че съм в безопасност, че всичко е наред, а аз знам, че е просто лъжа, но въпреки това се радвам да го чуя.
Пак започва да оглежда лицето ми, обхванал нежно с длани тила ми, внимавайки да не докосва кожата ми. Остра болка пронизва сърцето ми при тази мисъл.
— Не мога да повярвам, че наистина си тук — казва той с пресеклив глас. — Не мога да повярвам, че наистина се случва…
Кенджи прочиства гърлото си.
— Хм… хора? Нагонът ви погнусява хлапетата.
— Не съм хлапе — обажда се Джеймс видимо засегнат. — И не мисля, че е гнусно.