Кенджи се завърта.
— Не те притеснява всичкото това тежко дишане? — Той махва небрежно към нас.
Отскачам инстинктивно от Адам.
— Не — отговаря Джеймс, скръствайки ръце. — А теб?
— Отвращава ме, откъдето и да го погледнеш.
— Едва ли щеше да говориш така, ако ти беше на тяхно място.
Дълга пауза.
— Когато си прав, прав си — склонява Кенджи. — Май ще трябва да ми намериш някоя дама в тоя скапан сектор. Навит съм на всякакви кандидатки на възраст между осемнайсет и трийсет и пет. — Той посочва към Джеймс. — Е, залавяй се за работа, благодаря.
Джеймс като че ли приема мисията съвсем насериозно. Кимва няколко пъти.
— Добре — казва. — Какво ще кажеш за Алиа? Или пък Лили? — предлага веднага, посочвайки двете други жени в стаята.
Устата на Кенджи се отваря и затваря няколко пъти, преди да каже:
— Ами, не, благодаря, малкия. Тези двечките са ми като сестри.
— Много галантно — казва Лили и осъзнавам, че за пръв път я чувам да говори. — Обзалагам се, че печелиш всички свободни жени с приказки, че са ти като сестри. Сигурно мадамите се редят на опашка да скочат в леглото с кретен като теб.
— Грубичко — казва Кенджи и кръстосва ръце.
Джеймс се залива от смях.
— Виждаш ли на какво съм подложен? — обръща се към него Кенджи. — Никой не обича горкия Кенджи. Раздавам се докрай, а никой не ми се отблагодарява. Трябва ми жена, която да оцени всичко това. — Казва той, показвайки тялото си с ръце.
Очевидно е, че преувеличава, мъчейки се да разведри Джеймс с нелепите си приказки, и всички го знаят. Кенджи е единственият им източник на веселие в това тясно пространство и се питам дали именно заради това не обхожда района сам всеки ден. Може би му трябва време да скърби на спокойствие, и то на място, където никой не очаква от него да е забавният тип.
Сърцето ми спира и тръгва отново, докато си мисля колко ли му е трудно да се държи дори когато е на косъм да рухне. Днес за пръв път мярнах тази му страна и тя ме изненада повече, отколкото се полагаше.
Адам стисва рамото ми и аз се обръщам към него. Усмихва ми се нежно, измъчено, с натежали от болка и радост очи.
Но от всички чувства, които можех да изпитам в този момент, вината ме връхлита с най-голяма мощ.
Всеки в тази стая носи своето тежко бреме. Кратките моменти на веселие прорязват меланхолията, забулваща малкото пространство, но отмине ли смехът, тъгата отново се завръща. И макар да съзнавам, че е редно да скърбя по загубените човешки животи, просто не знам как. Не познавах никого от тях. Едва започвах да се сприятелявам със Соня и Сара.
Но един поглед ми е достатъчен да проумея, че само аз се чувствам така. Виждам траурните линии, набраздили лицата на приятелите ми. Виждам тъгата, скътана в дрехите им, кацнала върху сбърчените им чела. И нещо дърпа укорително съзнанието ми, казва ми, че трябва да съм като тях, че трябва да страдам като тях.
Но не е така.
Вече не съм онова момиче.
Толкова години наред живях в постоянен страх от себе си. Съмнението се беше венчало за малодушието ми, а след като се бе нанесло в съзнанието ми, бе започнало да гради замъци и да властва над цели царства и над мен самата, да огъва волята ми с шепот, докато не се превърнах в безропотна слугиня, твърде боязлива, за да прояви неподчинение, твърде боязлива, за да изкаже мнението си.
Живеех в окови, в затвора на собственото си съзнание.
Но най-сетне, най-сетне намерих начин да се освободя.
Страдам за погубения живот. Потресена съм. Но освен това съм будна, нащрек. Соня и Сара още не са мъртви, живеят заради благоволението на Андерсън. Все още имат нужда от помощта ни. Не мога да тъгувам, когато единственото чувство в душата ми е непоклатимата решимост да им помогна.
Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен.
Страхът ще започне да се страхува от мен.
Осемнайсета глава
Адам ме повежда към дивана, но Кенджи ни засича.
— Хора, обещавам ви, че ще имате време да се полюбувате един на друг — казва той, — но в момента всички трябва да сме на една вълна: "здрасти", "как си" и други такива по най-бързия начин; защото Джулиет има информация, която всички трябва да чуят.
Адам обръща поглед от Кенджи към мен.
— Какво става?
— За какво говориш? — питам Кенджи аз.
Той врътва очи. Премества поглед от мен.
— Най-добре седни, Кент — казва той.
Адам отстъпва с няколко сантиметра назад и за момента любопитството му надвива. Кенджи ме издърпва напред, до средата на малката стая. Всички ме зяпат, сякаш съм напът да извадя няколко килограма репи от панталоните си.