— Кенджи, какво…
— Алиа, спомняш си Джулиет — казва Кенджи, кимвайки към стройното русокосо момиче, седнало в един от задните ъгли на стаята. Тя ми хвърля бърза усмивка и извръща поглед, изчервявайки се незнайно защо. И аз си я спомням; тя измайстори специално за мен боксовете с интересна форма, които носих върху ръкавиците си и двата пъти, когато влизахме в битка. Досега не ѝ бях обръщала особено внимание и вече ми става ясно защо: старае се да е невидима. Добродушно, симпатично момиче с кротки кафяви очи; и изключителен дизайнер. Питам се как ли е развила уменията си. — Лили, ти несъмнено си спомняш Джулиет. — Казва Кенджи. — Проникнахме заедно в склада със запаси на Възобновителите. — Той поглежда към мен. — Не сте забравили, предполагам?
Кимвам. Усмихвам се на Лили. Не я познавам особено добре, но излъчването ѝ ми допада. Тя ми козирува с шеговита усмивка и живите ѝ кестеняви къдрици се свличат върху лицето ѝ.
— Радвам се да те видя отново — казва Лили. — И благодаря, че не си мъртва. Тъпо е да съм единственото момиче тук.
Алиа вирва русата си глава само за секунда, преди да се свие още по-навътре в ъгъла.
— Извинявай — казва Лили без особени скрупули. — Исках да кажа единственото говорещо момиче тук. Моля те, кажи ми, че говориш. — Обръща се пак към мен.
— О, говори, и още как — отвръща вместо мен Кенджи, стрелвайки ми поглед. — А и псува като каруцар.
— Не псувам като…
— Брендън, Уинстън — прекъсва ме Кенджи, сочейки към дивана. — Тези двамцата определено не се нуждаят от представяне, но както виждаш — казва той, — са леко променени. Гледай и трепери: това е трансформационната сила на заложничеството в ръцете на сбирщина садистични копелдаци! — Той махва театрално към тях, а сарказмът му е придружен с крехка усмивка. — Сега приличат на чифт антилопи гну. Но пък на техния фон аз изглеждам като същински крал. Така че няма лошо.
Уинстън сочи с пръст към лицето ми. Очите му са леко разфокусирани и му се налага да примигне няколко пъти, преди да каже:
— Харесваш ми. Добре е, че не си мъртва.
— Съгласен съм, друже. — Брендън плясва Уинстън по рамото, но се усмихва на мен.
Очите му още са толкова светлосини, а косата му — толкова светлоруса. Само че от дясното му слепоочие чак до долния ъгъл на челюстта му се спуска дълбока рана, която едва е започнала да зараства.
Не мога да си представя къде ли още са го ранили. Какво ли още им е причинил Андерсън на двамата с Уинстън. Неприятно, лепкаво чувство пропълзява през тялото ми.
— Много се радвам да те видя отново — казва Брендън и британският му акцент ме изненадва. — Извинявай, че не сме поне малко по-представителни.
Усмихвам се и на двама им.
— Толкова ми олекна, че сте добре.
— Иън — продължава Кенджи, посочвайки високия, върлинест мъж, седнал на страничната облегалка на дивана. Иън Санчез. Спомням си го от обира на склада, беше от моя екип; по-важното обаче е, че беше един от четиримата, отвлечени от хората на Андерсън. Той, Уинстън, Брендън и още едно момче на име Емъри.
Бяхме успели да измъкнем Иън и Емъри, но не и Уинстън и Брендън. Кенджи ми беше казал, че Иън и Емъри били толкова зле, когато ги прибрали в базата, че дори с помощта на момичетата им отнело доста време да се възстановят. Иън вече ми изглежда добре, но навярно и той е преживял ужасни неща. А Емъри очевидно го няма.
Преглъщам сухо, изпращайки на Иън окуражителна усмивка.
Той не ми се усмихва.
— Как така си жива? — пита ме вместо това без всякакво увъртане. — Не ми изглеждаш пребита, така че извинявай, но не ти вярвам.
— И до това ще стигнем — обажда се Кенджи, прекъсвайки Адам, който понечва да ме защити. — Има си достоверно обяснение, повярвайте ми. Вече съм наясно с подробностите. — Стрелва остър поглед към Иън, но той като че ли не забелязва. Вместо това продължава да се взира в мен с предизвикателно вдигната вежда.
Аз килвам глава, отвръщайки на вперения му поглед.
Кенджи щраква с пръсти пред лицето ми.
— Съсредоточи се, принцесо, вече започвам да се отегчавам. — Той плъзва очи из стаята, оглеждайки се за някого, който е пропуснат. — Джеймс. — Казва накрая, спирайки погледа си върху обърнатото нагоре лице на единствения ми десетгодишен приятел. — Искаш ли да кажеш нещо на Джулиет, преди да започнем.
Джеймс ме поглежда със светнали сини очи изпод пясъчнорусата си коса. Свива рамене.
— Аз пък изобщо не съм си мислил, че си мъртва — казва простичко.
— Така ли било? — пита Кенджи през смях.