По лицето му се изписва странна, крива усмивка. Той поглежда към вратата. Засмива се.
— Никога не е искал да ѝ помогне. За него тя е просто отвратително бреме. Смята, че като я държи жива, постъпва изключително великодушно, за което аз трябва да съм му благодарен. Че трябва да съм доволен, задето имам шанса да гледам как майка ми се превръща в умопомрачена жена, чиято агония изпива всичкия ѝ разсъдък. — Той прокарва разтреперана ръка през косата си и я вкопчва в тила си. — Само че не бях доволен. — Казва тихо. — Вглъбих се в стремежа си да ѝ помогна. Да ѝ върна живота. И исках да го почувствам. — Проронва, впил очи право в моите. — Да разбера какво е да търпиш подобна болка. Исках да узная какво преживява всеки божи ден. Никога не съм се боял от допира ти. — Продължава Уорнър. — Дори го очаквах с нетърпение. Бях толкова сигурен, че един ден ще ме нападнеш, ще опиташ да се защитиш от мен; и го очаквах с нетърпение. Но ти така и не го направи. — Той поклаща глава. — В досието ти пишеше, че си необуздано, кръвожадно същество. Предполагах, че ще си същински звяр, готов да убие мен и хората ми при първата отдала се възможност, че ще трябва постоянно да те държим под око. Но ти ме разочарова с човечността си, с милосърдието си. С непоносимата си наивност. Отказваше да се защитаваш.
Погледът му е отнесен, потопен в спомени.
— Не реагира на заплахите ми. Не даваше очакваните резултати. Държеше се като дръзко хлапе — казва той. — Не харесваше дрехите си. Не искаше да ядеш скъпата ни храна. — Той се засмива на глас и врътва очи, а аз внезапно забравям състраданието си.
Изкушавам се да го замеря с нещо.
— Беше толкова обидена — продължава той, — задето те накарах да носиш рокля. — Поглежда ме с блеснали от добронамерена насмешка очи. — Представи си само: готвя се аз да браня живота си от неконтролируемо страшилище, способно да убие човек с голи ръце… — Едва сподавя смеха си. — А ти ми правиш сцени заради чисти дрехи и топла храна. О — казва той, клатейки глава към тавана, — беше абсурдна гледка. Абсурдна, казвам ти, повече не се бях забавлявал никога през живота си. Не мога да ти опиша колко ми хареса. Обожавах да те вбесявам. — Признава си той с дяволит поглед. — Обожавам да те вбесявам.
Стиснала съм една от възглавниците толкова силно, че очаквам всеки момент да я скъсам. Впивам кръвнишки поглед в него.
Той се смее насреща ми.
— Умирах си от удоволствие — казва той с усмивка. — Гледах да прекарвам колкото може повече време с теб, преструвайки се, че те подготвям за бъдещата ти роля в щаба на Възобновителите. Беше безобидна и красива и вечно ми крещеше — казва с широка усмивка. — Боже, хулеше ме дори за най-маловажните неща. — Спомня си той. — Но нито веднъж не ми посегна. Нито веднъж, дори за да спасиш живота си.
Усмивката му посърва.
— Това ме притесняваше. Плашеше ме мисълта, че си готова да се жертваш само и само да не използваш силата си, за да се защитиш. — Поема си дъх. — Затова реших да сменя тактиката си. Трябваше да те принудя да ме докоснеш.
Изтръпвам, спомняйки си съвсем ясно онзи ден в синята стая. Когато ме дразнеше и манипулираше, а аз бях на косъм да го нараня. Най-накрая се беше досетил с какви думи да ме нападне, за да отвърна на удара.
И едва не го сторих.
Той килва глава настрани. От гърлото му се изтръгва дълбока, пораженческа въздишка.
— Но и това не подейства. И бързо започнах да се отдалечавам от първоначалната си цел. Така се вглъбих в теб, че забравих защо те бях довел в базата. Чудех се защо не поддаваше, защо отказваше да избухнеш, макар и да си личеше, че искаш. Но винаги, когато бях напът да вдигна ръце, се случваше нещо. — Поклаща глава той. — Случваше се нещо невероятно и ти най-сетне разкриваше частици от суровата си, необуздана мощ. Беше неописуемо. — Той спира. Обляга се на стената. — Но винаги отстъпваше в последния момент. Сякаш се срамуваше от себе си. Сякаш не искаше да дадеш воля на тези си чувства. Което ме принуди отново да сменя тактиката си. Опитах нещо различно. Нещо, което несъмнено щеше да те тласне към ръба. И да си призная, надхвърли очакванията ми. — Той се усмихва. — За пръв път изглеждаше истински жива.
Ръцете ми внезапно изстиват.
— Стаята за изтезания — прошепвам.
Шеста глава
— Е, предполагам, че и така може да се опише — свива рамене Уорнър. — Ние обаче я наричаме симулационна стая.
— Принуди ме да изтезавам малко дете — казвам аз, усещайки как гневът и яростта от онзи ден се надигат в мен. Как да забравя постъпката му? Какво ме накара да сторя? Ужасните спомени, които ме принуди да изживея наново, и то само за негово развлечение. — Никога няма да ти го простя. — Озъбвам му се с язвителна горчилка в гласа. — Никога няма да ти простя за онова, което причини на малкото момченце. За онова, което ме накара да му причиня!