Уорнър свъсва вежди.
— Извинявай… какво каза?
— Готов си да жертваш живота на невинно дете! — Гласът ми вече трепери. — В името на глупавата си игра! Как можа да постъпиш толкова отвратително? — Хвърлям възглавницата по него. — Извратено, коравосърдечно чудовище!
Възглавницата улучва Уорнър в гърдите и той я хваща, блещейки се насреща ми, сякаш ме вижда за пръв път в живота си. В следващия момент обаче пъзелът се нарежда в главата му и възглавницата се свлича от ръцете му и тупва на пода.
— О! — проронва бавно той. Стисва клепачи, мъчейки се да потисне усмивката си. — О, сега вече ще ме убиеш. — Казва и се разсмива открито. — Не знам дали ще го понеса…
— Какви ги дрънкаш? Откачи ли? — питам аз.
Усмивката не пада от лицето му, докато казва:
— Кажи ми, скъпа моя. Кажи ми какво точно стана онзи ден.
Стисвам юмруци, засегната от насмешливото му поведение, и цялата се треса от подновилия се в мен гняв.
— Накара ме да облека глупави, оскъдни дрехи! После ме заведе в долните нива на Сектор 45 и ме заключи в някаква мърлява стая. Спомням си я много добре — казвам му, борейки се да запазя самообладание. — Имаше гнусни жълти стени. Стар зелен килим. Огромно огледало със стая за наблюдение от другата страна.
Уорнър вирва вежди. Дава ми знак да продължа.
— После… натисна някакво копче — насилвам се да кажа. Не разбирам защо започвам да се съмнявам в собствения си разказ. — И от пода заизникваха страховити метални шипове. Тогава… — поколебавам се, събирам сили — …в стаята влезе невръстно детенце. С превръзка на очите. И ти каза, че това бил заместникът ти. Че ако не го спася, и ти няма да го спасиш.
Уорнър ме наблюдава съсредоточено. Изучава очите ми.
— Сигурна ли си, че съм казал такова нещо?
— Да.
— Да? — Той килва глава настрани. — Да, със собствените си очи си ме видяла да го казвам?
— Н-не — отвръщам бързо, влизайки в защитен режим, — но имаше високоговорители… чувах гласа ти…
Той вдишва дълбоко.
— Ясно, разбира се.
— Чух те — натъртвам аз.
— И какво стана, като ме чу да го казвам?
Преглъщам сухо.
— Трябваше да спася момченцето, иначе щеше да умре. Не виждаше накъде върви и някой от шиповете щеше да го наръга. Наложи се да го взема в ръцете си и да го задържа някак, без да го убивам.
Кратко мълчание.
— И успя ли? — пита ме Уорнър.
— Да — прошепвам аз, недоумявайки защо ме разпитва така, при положение че всичко се беше разиграло пред него. — Но момченцето се скова. — Казвам аз. — За момент се парализира в ръцете ми. Тогава ти пак натисна онова копче и шиповете се скриха, аз го пуснах и той… той се разплака и се блъсна в голите ми крака. И запищя. И аз… аз толкова много ти се ядосах…
— Че разби бетонна стена — обажда се Уорнър с лека усмивка по устните. — Мина през бетонна стена с намерението да ме удушиш.
— Заслужаваше го — чувам се да казвам. — Заслужваше и по-лошо.
— Е — въздъхва той, — ако наистина бях сторил това, което твърдиш, че съм сторил, определено съм щял да го заслужавам.
— Как така "ако"? Знам какво направи…
— Така ли?
— Точно така!
— Кажи ми тогава, скъпа моя, какво се случи с момченцето?
— Моля? — Замръзвам, по ръцете ми се образуват висулки.
— Какво се случи с малкото момченце? — пита той. — Казваш, че си го оставила на земята. Но после си се заела да разбиваш бетонната стена, оборудвана с дебело, широко два метра огледало, без изобщо да се замисляш за невръстното детенце, което според теб е обикаляло из стаята. Не смяташ ли, че горкото е можело да пострада от такъв яростен, безразсъден изблик на агресия? Разрушила си бетонна стена, скъпа. Счупила си огромно стъкло. Не си се замислила къде падат бетонните блокове и нащърбените парчета, нито кого може да наранят. — Той замълчава. Гледа ме втренчено. — Прав ли съм?
— Не — прошепвам аз, докато кръвта се изцежда от тялото ми.
— Тогава какво се случи, след като си тръгна? — пита ме той. — Или не си спомняш тази част? Просто се обърна и си тръгна, а тъкмо беше унищожила стаята и ранила някои от хората ми; мен самия беше хвърлила на земята. Просто се обърна — повтаря той — и си тръгна.
Вече съм вцепенена от спомените. Вярно е. Така направих. Изобщо не се замислих. Просто знаех, че трябва да се измъкна оттам възможно най-бързо. Трябваше да избягам, да избистря съзнанието си.