— А какво се случи с момченцето? — настоява Уорнър. — Къде го остави, като си тръгваше? Видя ли го? — Той вдига вежди. — Ами шиповете? Направи ли си труда да огледаш пода, за да видиш откъде са се показали? Замисли ли се как е възможно да пробият килима, без да оставят дупки след себе си? Усети ли под стъпалата си разкъсвания, неравности?
Дишам тежко, мъча се да запазя спокойствие. Не мога да се изтръгна от погледа му.
— Скъпа ми Джулиет — казва тихо той. — В стаята нямаше никакви високоговорители. Тя е напълно шумоизолирана, оборудвана е единствено със сензори и камери. Това е симулационна стая.
— Не — прошепвам аз, отказвайки да повярвам. Отказвайки да приема, че съм грешала, че Уорнър не е чудовището, за което го смятах. Вече не може да си играе с истината. Не може да ме манипулира. Нещата стоят другояче сега. — Това не е възможно…
— Виновен съм — казва той, — задето те подложих на такава жестока симулация. Приемам тази вина и вече ти се извиних за действията си. Просто целях да те подтикна към свободна реакция и знаех, че подобна ситуация неизменно ще задейства тази част от теб. Но дявол да го вземе, скъпа — поклаща глава той, — трябва да имаш безумно ниско мнение за мен, ако смяташ, че бих отвлякъл нечие дете, за да гледам как го изтезаваш.
— Не е било истинско? — Не разпознавам собствения си дрезгав, шокиран глас. — Не е било истинско?
Той ми се усмихва състрадателно.
— Сам проектирах основните елементи на симулацията, но хубавото на тази програма е, че е гъвкава и се пригажда към най-интуитивните реакции на войника. Използваме я за обучението на войници, които трябва да се преборят с дадени страхове или да се подготвят за особено сложна мисия. Можем да пресъздадем почти всяка среда — казва той. — Дори войници, които са наясно какво им предстои, забравят, че участват в симулация. — Той извръща очи. — Знаех, че ще преживееш същински ужас, но въпреки това ти го причиних. И наистина съжалявам, задето те нараних така. Но — продължава той, отвръщайки на погледа ми, — нищо от случилото се не беше реално. Гласът ми е бил само във въображението ти. Същото важи и за болката, звуците, миризмите. Всичко е било в съзнанието ти.
— Не искам да ти вярвам — казвам му с едва доловим шепот.
Той опитва да се усмихне.
— Защо според теб те накарах да се облечеш така? — пита ме. — Платът на онези дрехи беше обработен с химикал, реагиращ на сензорите в стаята. А колкото по-малко дрехи имаш по себе си, толкова по-лесно камерите следят телесната ти топлина, движенията ти. — Той поклаща глава. — Така и нямах възможност да ти обясня какво си преживяла. Исках да тръгна след теб, но реших, че трябва да ти дам време да се успокоиш. Глупаво от моя страна. — Челюстите му се стягат. — Изчаках, а не биваше. Защото, когато те намерих, вече беше твърде късно. Готвеше се да скочиш през прозореца само и само да се измъкнеш от мен.
— Не без причина — озъбвам му се аз.
Той вдига ръце в жест на отстъпление.
— Ти си ужасен човек! — избухвам, запращайки и останалите възглавници към лицето му, едновременно бясна и отвратена, и унижена. — Как можа да ме подложиш на такова нещо, при положение че си знаел какво съм преживяла, ти, глупав, арогантен…
— Джулиет, моля те — казва той, пристъпва напред, изплъзва се на една летяща възглавница, докато опитва да хване ръцете ми. — Много съжалявам, че те нараних, но наистина смятам, че си струваше…
— Не ме докосвай! — Отдръпвам се с яростен поглед, вкопчила ръце в рамката на леглото му, сякаш мога да я използвам за оръжие. — Заслужаваш пак да те прострелям заради всичко това! Заслужаваш… заслужаваш…
— Какво? — засмива се той. — Да метнеш още някоя възглавница по мен?
Блъсвам го силно, но щом не помръдва, започвам да го обсипвам с удари. Удрям го в гърдите, по ръцете, в корема, по краката — изобщо… докъдето се докопам, и повече отвсякога ми иска да не беше способен да поема силата ми, да можех да натроша всички кости в тялото му и да го накарам да се гърчи от болка в ръцете ми.
— Ти… себично… чудовище! — Продължавам да засилвам зле насочени юмруци към него, без да осъзнавам колко ме изтощава напънът, колко бързо гневът ми се превръща в болка. Докато не идва момент, в който искам единствено да плача. Тялото ми трепери и от облекчение, и от ужас, най-сетне освободено от страха, че е причинило необратима вреда на едно невинно дете, но в същото време покъртено от мисълта, че Уорнър би ме подтикнал към нещо толкова жестоко. За да ми помогне.