Шейсет и четвърта глава
Уорнър седи в единия ъгъл на залата. Адам — в другия. И двамата са ни помолили да им дадем малко време.
И двамата се взират в Джеймс.
Джеймс, който още е свит на малка хъркаща топка.
Адам изглежда омаломощен, но не и сломен. Грохнал от умора, но не и съсипан. Изглежда някак освободен. Веждите му са отпуснати. Юмруците му вече не са стиснати. Лицето му е спокойно, по-спокойно, отколкото съм го виждала от доста време насам.
Изглежда облекчен.
Сякаш е очаквал тежкото бреме, което е носел на плещите си, да го убие един ден. Мислел е, че споделяйки тази истина с Уорнър, ще си навлече доживотна война с чисто новия си биологичен брат.
Но Уорнър не се ядоса ни най-малко. Дори не се разстрои.
Просто се смая до невероятна степен.
Един баща, разсъждавам аз. Трима братя. Двама, които едва не се избиха един друг, и всичко това заради света, в който са отраснали. Заради купищата лъжовни думи, с които са ги засипвали.
Думите са като семена, мисля си аз, засадени в сърцата ни в най-крехка възраст.
Вкореняват се в нас, докато растем, навлизайки надълбоко в душите ни. Добрите думи виреят успешно. Те процъфтяват и се загнездват уютно в сърцата ни. Усукват стеблата си около гръбнака ни, подсигурявайки ни опора, когато сме най-нестабилни; вкопават краката ни здраво в земята, когато сме най-неуверени. Лошите думи обаче ни карат да линеем. Стеблата ни загъмжават от вредители и загниват, докато накрая не оставаме кухи отвътре, готови да приемем интересите на другите вместо нашите собствени. Принудени сме да ядем плодовете, родени от същите тези думи, живеейки в плен на клони, усукващи се около гърлата ни, задушаващи ни дума по дума.
Не знам как Адам и Уорнър ще разкрият новината на Джеймс. Може би няма да му кажат, докато не достигне възраст, в която ще е способен да преодолее шока от подобно откритие за корените си. Не знам как ще реагира Джеймс, като научи, че баща му е масов убиец и ужасен човек, унищожил всеки живот, до който се е докоснал.
Не.
Може би е най-добре Джеймс да не научава още.
Може би за момента е достатъчно, че Уорнър знае.
Намирам известна болезнена красота в това, че в рамките на една седмица Уорнър загуби майка си, но намери двама братя. И макар да разбирам защо иска да е сам в момента, не мога да възпра краката си. Няма да продумам и дума, обещавам си. Просто искам да съм с него.
Затова сядам до него на пода и облягам глава на стената. И дишам, нищо повече.
— Трябваше да ми кажеш — прошепва той.
Поколебавам се, преди да отговоря.
— Нямаш представа колко пъти ми се искаше.
— Трябваше да ми кажеш.
— Толкова много съжалявам — казвам, свеждайки глава, понижавайки гласа си. — Наистина.
Мълчание.
Още мълчание.
И тогава...
Шепот.
— Имам двама братя.
Вдигам глава. Поглеждам го.
— Имам двама братя — повтаря той с безкрайно тих глас. — А едва не убих единия.
Очите му са съсредоточени в далечна, далечна точка, събрани в изражение на болка, объркване и нещо, прилично на съжаление.
— Може би е трябвало сам да се досетя — казва той. — Все пак може да те докосва. Живее в същия сектор. А и очите му винаги са ми се стрували смътно познати. Чак сега осъзнавам, че формата им е като тази на баща ми.
Той въздъхва.
— Крайно неудачно стечение на обстоятелствата — коментира той. — Имах нагласата
да го мразя цял живот.
Аз подскачам изненадано.
— Тоест… вече не го мразиш?
Уорнър свежда глава. Гласът му е толкова тих, че едва го чувам.
— Как да мразя гнева му — казва той, — при положение че отлично знам откъде произтича?
Гледам го слисано.
— Съвсем ясно си представям взаимоотношенията му с баща ми — казва Уорнър, клатейки глава. — А като добавим и факта, че е успял да съхрани човечността си по-добре от мен самия? — Пауза. — Не — продължава той, — не мога да го мразя. И ще излъжа, ако кажа, че не му се възхищавам.
Имам чувството, че всеки момент ще се разплача.
Минутите се изнизват тихо и кротко помежду ни, спирайки единствено да чуят как дишаме.
— Хайде — прошепвам накрая и хващам ръката му. — Да си лягаме.
Уорнър кимва, става на крака, но после явно размисля. Изглежда объркан. Измъчен. Поглежда към Адам. Адам отвръща на погледа му.
Двамата се взират един в друг дълго време.
— Извини ме, ако обичаш — казва ми Уорнър.
И с изумление наблюдавам как прекосява стаята. Адам моментално скача на крака… предпазлив, мнителен. Но като че ли омеква с всяка следваща стъпка на Уорнър.