Двамата застават лице в лице и Уорнър проговаря.
Адам стяга челюсти. Свежда поглед.
Кимва с глава.
Уорнър продължава да говори.
Адам преглъща тежко. Кимва отново.
После вдига очи.
Погледите им се срещат за един дълъг момент. После Уорнър слага ръка върху рамото на Адам.
Сигурно сънувам.
Двамата си разменят още по няколко думи, след това Уорнър се завърта на пета и си тръгва.
Шейсет и пета глава
— Какво му каза? — питам веднага щом вратите на асансьора се затварят.
Уорнър си поема дълбока глътка въздух. Не отговаря.
— Няма ли да ми кажеш?
— Предпочитам да го премълча — отвръща тихо той.
Хващам ръката му. Стисвам я.
Вратите на асансьора се отварят.
— Странно ли ще ти е? — пита Уорнър. Изглежда изненадан от собствения си въпрос, сякаш не може да повярва, че го е задал.
— Кое?
— Че двамата с Кент сме… братя.
— Не — отговарям аз. — Знам го от известно време. И това не променя нищо.
— Радвам се — казва тихо той.
Кимам объркано с глава.
Вече сме в спалнята и седим на леглото.
— И нямаш нищо против? — пита Уорнър.
Още по-объркана съм.
— Двамата да общуваме един с друг — пояснява Уорнър.
— Моля? — възкликвам, неспособна да скрия изумлението си. — Не. — Отвръщам бързо. — Не, разбира се, че не… даже много бих се радвала.
Уорнър приковава очи в стената.
— Значи… искаш да общуваш с него? — Полагам големи усилия да му дам нужното пространство и не искам да нахалствам, но просто не мога да се въздържа.
— Бих искал да опозная брат си, да.
— А Джеймс? — питам аз.
Уорнър се засмива леко.
— Да. Джеймс също.
— Значи… си доволен?
Той не отговаря веднага.
— Не съм недоволен.
Сядам в скута му. Обхващам с длани лицето му и повдигам брадичката му, за да ме погледне в очите. Усмихвам се глуповато.
— Това е прекрасно — казвам му.
— Така ли смяташ? — ухилва се той. — Колко интересно.
Кимвам. И отново, и отново. И го целувам веднъж, много нежно.
Уорнър затваря очи. Усмихва се едва и на едната му буза се появява трапчинка. Лицето му придобива умислено изражение.
— Колко странно се развиха нещата.
Имам чувството, че ще умра от щастие.
Уорнър ме вдига от скута си и ме слага да легна върху леглото. После застава отгоре ми.
— А ти защо си толкова доволна? — пита ме, потискайки смеха си. — Направо хвърчиш в облаците.
— Искам да си щастлив — казвам му, докато изучавам очите му. — Искам да имаш семейство. Искам да си обграден от хора, които те обичат. Заслужаваш го.
— Нали си имам теб — казва той, опирайки чело в моето. Очите му се затварят.
— Трябва да имаш повече.
— Не — прошепва той. Поклаща глава. Носът му погъделичква моя.
— Да.
— Ами ти? И родителите ти? — пита ме после. — Имаш ли желание да ги намериш?
— Не — отвръщам тихо. — Никога не са ми били истински родители. Пък и нали си имам приятели.
— И мен — добавя той.
— Ти си ми приятел — казвам аз.
— Но не и най-добрият ти приятел. Кенджи е най-добрият ти приятел.
Много ми е трудно да не се разсмея, чувайки ревността в гласа му.
— Да, но ти си любимият ми приятел.
Уорнър се привежда към мен, подминавайки устните ми.
— Хубаво — прошепва той и ме целува по врата. — А сега се обърни по корем.
Гледам го недоумяващо.
— Моля те — казва той с усмивка.
Изпълнявам желанието му. Съвсем бавно.
— Какво правиш? — прошепвам, обръщайки се да го погледна.
Той натиска нежно тялото ми върху леглото.
— Искам да знаеш — казва, докато дръпа ципа на костюма ми, — че ценя високо приятелството ти. — Материята се разтваря, излагайки кожата ми на въздуха; тялото ми потреперва.
Ципът стига до основата на гръбнака ми.
— Но бих искал да кандидатствам за друга титла — казва Уорнър. Допира леко устни в средата на гърба ми. Прокарва ръце по кожата ми и смъква ръкавите надолу по раменете ми, обсипвайки с целувки плешките ми, тила ми. — Защото моето приятелство — прошепва — ти предлага много повече облаги, отколкото това на Кенджи.
Не мога да дишам. Не мога.
— Не смяташ ли? — пита Уорнър.
— Да — отговарям незабавно. — Да.
После съзнанието ми се завърта опиянено и се питам колко ли скоро ще загубим тези моменти и след колко ли време ще си ги върнем.
Не знам накъде сме се запътили двамата, но знам, че искам да стигна дотам. Ние сме часове и минути, устремили се към една и съща секунда, стиснали ръце, летейки към нови дни и обещанието за нещо по-добро.