Сюзан Колинс
Възпламеняване
На родителите ми,
Джейн и Майкъл Колинс
и на родителите на съпруга ми
Дикси и Чарлс Прайър
Част I
Искрата
1
Стискам манерката в ръце, макар че топлината на чая отдавна е излетяла в ледения въздух. Стягам здраво мускули, за да посрещна студа. Ако точно в този миг се появи глутница диви кучета, шансовете да се покатеря на някое дърво, преди да ме нападнат, не са на моя страна. Би трябвало да стана и да се поразтъпча, защото ръцете и краката ми са изтръпнали. Но вместо това седя неподвижна като камъка под мен и гледам как над гората бавно изгрява зора. Не мога да се боря със слънцето. Мога само да наблюдавам безпомощно как то ме въвлича в един ден, който от месеци ме изпълва с ужас.
Към обяд те ще са тук, в Градчето на победителите. Репортерите, снимачните екипи и дори старата ми придружителка Ефи Тринкет, ще са пристигнали от Капитола в Окръг 12. Питам се дали Ефи все още ще е с онази глупава розова перука или ще се е издокарала с някакъв друг неестествен цвят специално за Турнето на победата. Ще ме чакат и други. Персонал, който да се грижи за всяка моя нужда по време на дългото пътуване с влак. Подготвителен екип, който да ме разкрасява за публичните ми изяви. Моят стилист и приятел, Цина, дизайнерът на великолепните дрехи, които накараха публиката да ме забележи в началото на Игрите.
Ако зависеше от мен, щях да се помъча напълно да забравя Игрите на глада. Никога да не говоря за тях. Да се преструвам, че не са нищо друго, освен лош сън. Но Турнето на победата прави това невъзможно. То е стратегически планирано така, че да се падне по средата между ежегодните Игри и по този начин Капитолът поддържа ужаса близък и свеж. Ние, жителите на окръзите, сме не само принудени да си спомняме всяка година желязната хватка, в която ни държи властта на Капитола, но и сме длъжни да я честваме. А тази година аз съм една от звездите на шоуто. Ще трябва да пътувам от окръг на окръг, да се изправям пред ликуващите тълпи, които тайно ме ненавиждат, да гледам в лицето хората, чиито деца съм убила…
Слънцето упорито държи да изгрее, затова се заставям да се изправя. Всичките ми стави проскърцват недоволно, а левият ми крак е бил неподвижен толкова дълго, че минават няколко минути, докато пак започна да го усещам. В гората съм от три часа, но тъй като не съм правила истински опит за ловуване, нямам какво да покажа като доказателство за това. За майка ми и малката ми сестра Прим това вече няма значение. Те могат да си купуват месо от месарницата в града, макар че всички предпочитаме пресния дивеч. Но най-добрият ми приятел Гейл Хотърн и семейството му ще разчитат на днешния улов и не мога да ги разочаровам. Тръгвам да обиколя заложените капани, което ще ми отнеме час и половина. Когато ходехме на училище, следобед проверявахме капаните, ловувахме, беряхме растения и пак ни оставаше време да се върнем в града и да ги изтъргуваме. Но сега, когато Гейл работи във въглищните мини — а аз по цял ден нямам какво да правя, — тази задача се пада изцяло на мен.
Гейл сигурно вече е отишъл на работа, спуснал се е в дълбините на земята с ужасния асансьор, от който ти се обръща стомахът, и разбива някой въглищен пласт. Знам какво е там долу. В училище всяка година ни водеха на обиколка в мините като част от обучението ни. Когато бях малка, беше просто неприятно. Тесните, клаустрофобични тунели, мръсният въздух, задушаващата тъмнина от всички страни. Но след като баща ми и още няколко миньори загинаха при експлозия, не можех да понеса мисълта да вляза в асансьора. Ежегодните посещения ми причиняваха огромни страдания. В два случая се почувствах толкова зле преди предстоящата обиколка, че майка ми ме задържа вкъщи, защото реши, че съм се разболяла от грип.
Мисля си за Гейл, който се чувства жив единствено в гората, с нейния свеж въздух, слънчева светлина и потоци, в които блика бистра вода. Не знам как го понася. Е… да, всъщност знам. Понася го, защото няма друг начин да изхранва майка си, двамата си по-малки братя и сестра си. А ето ме мен, сега имам купища пари, много повече от достатъчно, за да изхранвам семействата и на двама ни, но той не иска да вземе нито стотинка. Трудно приема дори да нося у тях месо, макар че той със сигурност щеше да се погрижи майка ми и Прим да имат достатъчно храна, ако бях загинала в Игрите. Казвам му, че ми прави услуга, че полудявам, като бездействам по цял ден. Въпреки това никога не се отбивам да оставя дивеча, когато си е вкъщи. Което не е проблем, защото той работи по дванайсет часа на ден.
Сега успявам да се видя с Гейл единствено в неделя, когато се срещаме в гората и тръгваме на лов. Това все още е най-хубавият ден от седмицата, но не е както преди, когато можехме да си кажем всичко един на друг. Игрите развалиха дори и това. Продължавам да се надявам, че с течение на времето ще си върнем непринудеността между нас, но част от мен знае, че тази надежда е напразна. Няма връщане назад.