Първият въпрос е: на кого да кажа, ако изобщо трябва да казвам на някого. Не и на майка ми и Прим, очевидно: те само ще се побъркат от тревога. Не и на Гейл. Дори и да имаше как да му съобщя. И без това, какво можеше да направи той с тази информация? Ако беше сам, щях да го убеждавам да избяга. Със сигурност може да оцелее в гората. Но той не е сам и никога няма да изостави семейството си. Нито мен. Когато се прибера, ще трябва да му дам някакво обяснение защо нашите недели трябва да останат в миналото, но сега не мога да мисля за това, мога да мисля само за следващия си ход. Освен това Гейл изпитва огромен гняв и ярост към Капитола и понякога се страхувам, че и сам може да организира бунт. В никакъв случай не трябва да му се дава още един повод. Не, не мога да споделя с никой от хората, които оставям в Окръг 12.
Все пак има трима души, на които бих могла да се доверя — първият е Цина, моят стилист. Но допускам, че Цина вече и без това е изложен на риск и не искам да го въвличам в повече неприятности, като установявам по-близка връзка с него. Другият е Пийта, който ще бъде мой партньор в измамата, но как да започна такъв разговор? Хей, Пийта, помниш ли как ти казах, че малко се преструвам на влюбена в теб? Е, сега наистина ми е нужно да забравиш за това и да се преструваш, че си страшно влюбен в мен, иначе президентът ще убие Гейл. Не мога да го направя. Освен това, Пийта ще се представи добре независимо дали знае какво е заложено на карта, или не. Значи ми остава Хеймич. Пияният, раздразнителен, агресивен Хеймич, върху когото току-що изсипах леген с леденостудена вода. Като мой ментор в Игрите беше негов дълг да ми спаси живота. Дано още да може да свърши тази работа.
Потапям се дълбоко във ваната, за да заглуша околния шум. Иска ми се ваната да се разтегне, за да мога да плувам, както правех някога през горещите летни недели в гората заедно с баща ми. Онези дни бяха специално удоволствие. Тръгвахме рано сутрин и навлизахме много навътре в гората, до едно езерце, което той беше открил по време на лов. Не помня да съм се учила да плувам — толкова малка съм била, когато ме е научил. Помня как се гмурках, как се премятах презглава и шляпах из водата. Калното дъно на езерото под пръстите на краката ми. Ароматът на цветята и зеленината. Как се отпусках по гръб, както сега, взирайки се в синьото небе, а водата заглушаваше непрестанното тихо шумолене на гората. Той прибираше в ловната си чанта водните птици, които гнездяха около брега, аз тършувах из високите треви и събирах яйцата им, после двамата ровехме в плитчините за корените на водния шип, растението, на което ме е кръстил. Вечер, когато се прибирахме у дома, майка ми се преструваше, че не може да ме познае, защото съм толкова чиста. После приготвяше страхотна вечеря от печена патица и печени грудки от воден шип със сос.
Никога не съм водила Гейл на езерото. Можех да го заведа. Пътят дотам е доста дълъг, но водните птици са такава лесна плячка, че можеш да наваксаш за изгубеното време. Това обаче е място, което никога не съм искала да деля с никого, място, което принадлежеше само на баща ми и на мен. Откакто се върнах от Игрите, когато нямаше какво друго да правя, ходих там няколко пъти. Все още ми е приятно да плувам, но общо взето тези посещения ме потискаха. През последните пет години езерото си е останало съвсем същото, а аз съм се променила до неузнаваемост.
Дори под водата чувам оживени звуци. Свирят автомобилни клаксони, подвикват се поздрави, затръшват се врати. Това може да означава единствено, че антуражът ми е пристигнал. Преди да успея да се избърша с една кърпа и да се пъхна в хавлията, подготвителният екип е нахълтал в банята. Не може и дума да става за лично пространство. Що се отнася до тялото ми, между мен и тези трима души няма тайни.
— Катнис, веждите ти! — изпищява веднага Вения, и въпреки надвисналия над мен черен облак, едва се сдържам да не избухна в смях. Косата й, боядисана в ярък синьо-зелен цвят, е фризирана така, че стърчи на остри шипове по цялата й глава, а златните татуировки, които преди покриваха само мястото над веждите, сега са изрисувани в полукръгове под очите и допринасят за впечатлението, че буквално съм я шокирала.
Показва се Октавия и успокоително потупва Вения по гърба: приятно закръглената й фигура изглежда още по-пълна до слабото, ъгловато тяло на Вения.
— Хайде, хайде. Ще ги оправиш за нула време. Но какво ще правя аз с тези нокти? — Тя сграбчва ръцете ми и ги притиска плътно между своите, които са оцветени в грахово зелено. Не, сега кожата й не е точно грахово зелена. Повече напомня бледозеления цвят на иглолистно растение. Промяната в нюанса несъмнено е опит да бъде в крак с капризните модни тенденции в Капитола. — Хубава работа, Катнис! Можеше да ми оставиш някакъв материал за работа! — проплаква тя.