Отварям уста от учудване. Никой, никога, не говори такива неща по време на Игрите. Сигурно камерата веднага се е отдръпнала от Джоана и в момента изрязват думите й. Но аз я чух и завинаги промених мнението си за нея. Тя никога няма да спечели награда за любезност, но определено е смела. Или луда. Джоана събира няколко мидени черупки и се отправя към джунглата.
— Отивам да донеса вода — казва тя.
Не успявам да се сдържа и я хващам за ръката, когато минава покрай мен.
— Не ходи там. Птиците… — Спомням си, че птиците трябва да са отлетели, но въпреки това не искам никой да влиза там вътре. Дори Джоана.
— Не могат да ми направят нищо. Аз не съм като вас. Не е останал човек, когото обичам — казва Джоана и нетърпеливо освобождава ръката си. След малко ми носи мидена черупка, пълна с вода, и аз кимам в знак на благодарност, но не казвам нищо, защото знам колко неприятно ще й бъде съжалението в гласа ми.
Джоана налива още вода и събира стрелите ми, Бийти се занимава с жицата, а Финик отива да се измие. И аз трябва да направя същото, но оставам в прегръдките на Пийта, все още прекалено разстроена, за да помръдна.
— Кого използваха срещу Финик? — пита той.
— Някоя си Ани.
— Трябва да е Ани Креста — казва той.
— Коя? — питам.
— Ани Креста. Момичето, чието място Магс зае доброволно. Спечели Игрите преди пет години — казва Пийта.
Това трябва да е било лятото след смъртта на баща ми, когато се наложи да изхранвам семейството си и бях изцяло погълната от битката с гладната смърт.
— Не си спомням добре онези Игри — казвам аз. — Това годината със земетресението ли беше?
— Да. Ани полудя, когато обезглавиха трибута от нейния окръг. Избяга сама и се скри. Тогава на арената имаше язовир, земетресението разруши стената и всичко се наводни. Тя спечели, защото плуваше най-добре — разказва ми Пийта.
— Оправи ли се след Игрите? — питам аз. — Сега нормална ли е?
— Не знам. Не помня някога да съм я виждал след онези Игри. Но тази година по време на Жътвата не изглеждаше много уравновесена — казва Пийта.
Значи това е момичето, което Финик обича, мисля си аз. Не върволицата от лъскави любовници в Капитола, а едно нещастно, побъркано момиче от неговия окръг.
Гърмежът на оръдието събира всички ни на брега. От зоната между шест и седем часа се появява ховъркрафт. Наблюдаваме как металната лапа се спуска пет пъти, за да прибере останките от нечие разкъсано тяло. Невъзможно е да познаем кой е. Каквото и да се случва в шест часа, нямам никакво желание да го науча.
Пийта чертае нова карта върху едно листо, като добавя СБ — това означава сойки-бъбрици — в сектора между четири и пет часа, а в сектора, където видяхме да събират разпиляното на парчета тяло на неизвестния трибут, пише думата звяр. Вече добре знаем какво ни чака в седем от часовете. Ако в нападението на сойките-бъбрици има нещо хубаво, то е, че отново разбираме в коя част от циферблата на часовника се намираме.
Финик изплита рибарска мрежа и още една кошница за вода. Влизам да поплувам и после се намазвам с мехлем. Сядам край водата да чистя рибата, която Финик е уловил, и гледам как слънцето изчезва зад хоризонта. Ярката луна вече изгрява и изпълва арената с особен полумрак. Каним се да вечеряме със сурова риба, когато започва химнът. А после лицата…
Кашмир. Глос. Уайърс. Магс. Жената от окръг 5. Момичето-морфлинг, което пожертва живота си за Пийта. Блайт. Мъжът от Окръг 10.
Осем мъртви. Плюс осем от първата нощ. Две трети от нас са загинали за ден и половина. Това трябва да е нещо като рекорд.
— Този път ни изтребват бързо — отбелязва Джоана.
— Кой остана? Освен нас петимата и онези от Окръг 2? — пита Финик.
— Чаф — казва Пийта, без да се замисля. Може би го държи под око заради Хеймич.
Спуска се парашут с миниатюрни квадратни хлебчета.
— Тези са от твоя окръг, нали, Бийти? — казва Пийта.
— Да, от Окръг 3 — казва той. — Колко са?
Финик почва да ги брои едно по едно и ги подрежда в спретната купчинка. Не знам как стоят нещата с Финик и хляба, но той изглежда като омагьосан, когато се занимава с него.
— Двайсет и четири — казва той.
— Значи точно две дузини? — пита Бийти.
— Точно двайсет и четири — повтаря Финик. — Как да ги разделим?
— Нека всеки да вземе по три, а тези, които са още живи на закуска, ще гласуват как да си разделят останалите — казва Джоана. Не знам защо, но се засмивам. Сигурно защото е вярно. Джоана ме поглежда с одобрение. Не, не с одобрение. Но може би с известно задоволство.