Бам! Имам чувството, че някой ме е ударил в гърдите. Никой не ме е ударил, разбира се, но болката е толкова истинска, че отстъпвам крачка назад. Стисвам очи и виждам не Прим, а Ру, дванайсетгодишното момиче от Окръг 11, което беше моя съюзница на арената. Тя можеше да лети като птица, от дърво на дърво, като се улавяше за най-тънките клони. Ру, която не спасих. Която оставих да умре. Виждам я как лежи на земята, а копието все още е забито в стомаха й…
Кого още няма да успея да спася от лапите на Капитола? Кой още ще умре, ако президентът Сноу е недоволен от мен?
Осъзнавам, че Цина се опитва да ми облече някакво палто, затова вдигам ръце. Усещам как ме обгръща пухкава кожа, отвътре и отвън. От непознато за мен животно.
— Хермелин — казва ми той, когато погалвам белия ръкав. Кожени ръкавици. Яркочервен шал. Нещо пухкаво покрива ушите ми. — Ще върнеш наушниците на мода.
Мразя наушници, мисля си аз. С тях чувам трудно, а откакто на арената оглушах с едното ухо при една експлозия, са ми още по-неприятни. След като спечелих, в Капитола ми излекуваха ухото, но все още се улавям, че проверявам дали чувам с него.
Майка ми се приближава бързо, като държи нещо в свитата си шепа.
— За късмет — казва тя.
Това е брошката, която Мадж ми подари, преди да замина за Игрите. Сойка-присмехулка, разперила криле в златен диск. Опитах се да я подаря на Ру, но тя не я взе. Каза, че именно заради брошката решила да ми се довери. Цина я закрепва върху възела на шала.
Ефи Тринкет е наблизо и пляска с ръце:
— Внимание, всички! Сега ще заснемем първия външен кадър, в който победителите се поздравяват взаимно в началото на чудесното пътуване. Хайде, Катнис, покажи една голяма усмивка, много си развълнувана, нали? — Няма да е преувеличено, ако кажа, че тя направо ме изблъсква навън.
За миг съм заслепена от снега, който вече вали силно. После различавам Пийта, който се задава от входа на къщата си. В главата ми звучи заповедта на президента Сноу: „Убеди мен“. И знам, че трябва да успея.
Лицето ми разцъфва в широка усмивка и тръгвам към Пийта. После, сякаш не издържам и миг повече, започвам да тичам. Той ме улавя и ме завърта, а след това се подхлъзва — още не е овладял изцяло изкуствения си крак — и падаме в снега, аз върху него, и именно там си разменяме първата от месеци целувка. Тя е пълна с козина, снежинки и червило, но под тях усещам стабилността, която Пийта придава на всичко. И знам, че не съм сама. Независимо колко силно съм го обидила, той няма да ме изложи пред камерите. Няма да ме накаже с неубедителна целувка. Той все още се грижи за мен. Точно както на арената. Тази мисъл ми действа така, че всеки момент ще се разрева. Вместо това го вдигам на крака, хващам го под ръка и весело го дръпвам да вървим.
По-нататък всичко ми е като в мъгла, отиваме на гарата, сбогуваме се с всички, влакът потегля със стария екип — ние с Пийта, Ефи, Хеймич, Цина и Порша, стилистката на Пийта, после вечеряме с нещо невероятно вкусно, не помня какво. А след това си обличам пижама и широк халат, седя в тапицираното с плюш купе и чакам останалите да заспят. Знам, че Хеймич ще е буден с часове. Той не обича да спи, когато навън е тъмно.
Щом влакът утихва, аз си обувам чехлите и тихо отивам до вратата му. Налага се да почукам няколко пъти, преди той да отвори, намръщен, сякаш е сигурен, че нося лоши новини.
— Какво искаш? — пита той, като едва не ме зашеметява с облак винени пари.
— Трябва да говоря с теб — прошепвам.
— Сега ли? — пита той. Кимвам. — Надявам се, че е нещо важно. — Той чака, но аз съм сигурна, че всяка дума, която изричаме във влака на Капитола, се записва. — Хайде казвай! — излайва той.
Влакът намалява скорост и ми хрумва, че президентът Сноу ме следи и вероятно е недоволен, че се доверявам на Хеймич, затова е решил да действа бързо и да ме убие още сега. Но се оказва, че спираме, за да заредим с гориво.
— Във влака е толкова задушно — казвам аз.
Изречението е безобидно, но виждам как Хеймич разбиращо присвива очи.
— Знам какво ти трябва. — Избутва ме настрани и тръгва със залитане по коридора към една врата. Когато я отваря със сила, снежният вятър ни удря в лицата. Хеймич скача на земята.
Една от служителките на Капитола се втурва да помогне, но Хеймич я отпраща с добродушно махване на ръка и, залитайки, тръгва напред:
— Имам нужда от малко свеж въздух. Ще се забавя само минутка.
— Съжалявам. Пиян е — казвам извинително. — Аз ще го прибера. — Подскачам и се препъвам в снега след него с мокри чехли, докато се отдалечим достатъчно от края на влака, където няма да могат да ни подслушват. После той изревава: