Опитвам се да си хапвам вкусни неща, както ме посъветва Хейзъл. Готвачите очевидно искат да ми доставят удоволствие. Освен останалите деликатеси, са приготвили и любимото ми ядене, агнешко задушено със сушени сини сливи. На мястото ми на масата ме очакват портокалов сок и димяща чаша горещ шоколад. Затова ям много, а храната е безупречно приготвена, но не мога да кажа, че ми е вкусно. Освен това съм подразнена, че не се е появил никой освен Ефи и мен.
— Къде са всички останали? — питам.
— О, нямам представа къде е Хеймич — казва Ефи. Всъщност аз не питах за Хеймич, защото той вероятно в този момент си ляга. — Цина стоя буден до късно, за да организира вагона с тоалетите ти. Сигурно ти е приготвил най-малко сто тоалета. Вечерните ти дрехи са великолепни. А подготвителният екип на Пийта вероятно още спи.
— Той няма ли нужда от подготовка? — питам.
— Не колкото теб — отвръща Ефи.
Какво означава това? Означава, че на мен цяла сутрин ще ми скубят космите от тялото, а Пийта ще може да спи до късно. Не се бях замисляла по въпроса, но сега се сещам, че на арената поне някои момчета имаха косми по тялото, но не и момичетата. Спомням си космите на Пийта, когато го къпех край потока. Много руси на слънчевата светлина, след като отмих калта и кръвта. Само лицето му си оставаше съвсем гладко. Нито едно от момчетата нямаше брада, въпреки че някои бяха достатъчно големи, за да имат. Чудя се какво ли са им направили.
Ако аз съм изтощена, то хората от подготвителния ми екип изглеждат още по-зле, докато се наливат с кафе и си разменят малки ярко оцветени таблетки. Доколкото схващам, те никога не стават преди обяд, освен ако няма някакъв спешен въпрос от национално значение, като например космите на краката ми. А бях безкрайно щастлива, когато те пораснаха отново. Сякаш това беше знак, че ще мога да заживея нормално. Прокарвам пръсти по мекия, къдрав пух по краката си и се предавам в ръцете на екипа. Никой от тях не е в настроение за обичайното бъбрене, затова чувам изтръгването на всеки косъм от корена му. Налага се да кисна във вана, пълна с гъста, неприятно миришеща смес, докато лицето и косата ми са наплескани с крем. Следват още две вани в други, не толкова неприятни, разтвори. Скубят ме, пърлят ме, масажират ме и ме мажат, докато кожата на тялото ми се възпалява.
Флавий повдига брадичката ми и въздиша:
— Жалко, че Цина ни забрани да те променяме.
— Да, можехме да те превърнем в нещо наистина специално — казва Октавия.
— Нека да порасне — казва Вения с почти мрачен тон. — Тогава той ще е принуден да ни разреши.
Да направят какво? Да напомпат устните ми като на президента Сноу? Да ми татуират гърдите? Да боядисат кожата ми в пурпурно червено и да имплантират скъпоценни камъни в нея? Да изрежат декоративни изображения в лицето ми? Да ми направят извити като на орел нокти? Или котешки мустаци? Видях в Капитола хора, които са си направили тези неща, и дори повече. Имат ли наистина представа колко откачено изглеждат на нас, останалите?
Перспективата да изтърпя модните експерименти на подготвителния екип само допълва нещастията, които вече са ме сполетели — измъченото ми тяло, безсънието, принудителната женитба и ужасът, че няма да изпълня условията на президента Сноу. Когато най-после отивам на обяд, Ефи, Цина, Порша, Хеймич и Пийта са започнали без мен, а аз съм прекалено потисната, за да говоря. Те ентусиазирано обсъждат храната и колко хубаво се спи във влак. Всички са въодушевени от предстоящото турне. Е, всички без Хеймич. Той се мъчи да се пребори с махмурлука си и гризе едно кексче. Аз също не съм кой знае колко гладна, може би защото сутринта преядох, а може би защото съм много нещастна. Разбърквам купата с бульон, но накрая изяждам само една-две лъжици. Не мога дори да погледна Пийта — предопределеният ми бъдещ съпруг — макар да знам, че няма вина за нищо от случващото се.
Другите на масата забелязват, опитват се да ме въвлекат в разговора, но аз просто не им обръщам внимание. В един момент влакът спира. Сервитьорът съобщава, че спирането не е само за зареждане с гориво — някаква част се е повредила и трябва да се смени. Ще чакаме най-малко час. От това Ефи изпада в истерия. Тя изважда програмата си и започва да изчислява как забавянето ще се отрази на всяко мероприятие до края на живота ни. Накрая усещам, че повече не мога да я слушам.