Пейзажът продължава безкрайно. Невероятно е колко голям е Окръг 11.
— Колко души мислиш, че живеят тук? — обръща се Пийта към мен. Поклащам глава. В училище се учи само, че окръгът е голям, и толкова. Не се споменават истински цифри за броя на населението. Но децата, събрани на площада в очакване на жребия, които всяка година показват по телевизията в деня на Жътвата, определено са малка част от децата в окръга. Как ли го правят? Дали теглят предварителен жребий? Избират трибутите предварително и имат грижата те да са сред тълпата? Как точно Ру се е озовала на сцената, без никой не предложи да заеме мястото й?
Започвам да се уморявам от този простор, от безкрайността на това място. Когато Ефи идва да ни каже, че е време да се обличаме, не възразявам. Отивам в купето си и оставям подготвителния екип да се погрижи за косата и грима ми. Пристига Цина и носи красива оранжева рокля с шарки на есенни листа. Мисля си колко много ще хареса Пийта този цвят.
Ефи ни вика и двамата с Пийта отиваме да преговорим още веднъж програмата за деня. В някои окръзи победителите обикалят града, докато жителите възторжено ги приветстват. Но в Единайсети — може би защото тук всичко се простира на голяма площ и всъщност няма истински град, а може би защото не искат да отделят толкова много хора, докато върви прибирането на реколтата — появяването пред публика става само на площада. Провежда се пред тяхната Сграда на справедливостта — огромна мраморна постройка. Някога сградата сигурно е била красива, но времето си е казало думата. Дори по телевизията се вижда, че рушащата се фасада е обрасла с бръшлян, а покривът е хлътнал. Около самия площад се виждат западнали магазини, повечето от тях — изоставени. Където и да живеят заможните хора в Окръг 11, не е тук.
Цялото ни представяне пред публика ще се състои на нещо, което Ефи нарича „верандата“ — настланото с плочки широко пространство между главния вход и стълбите, над което има покрив с колони. Първо ще ни представят на публиката, после кметът на Окръг 11 ще произнесе реч в наша чест, а в отговор ние ще изкажем благодарности, предварително подготвени по сценарий на Капитола. Ако някой победител е имал специални съюзници сред мъртвите трибути, се смята за проява на добър тон да добави и няколко лични коментара. Аз също би трябвало да кажа нещо за Ру и Треш, но всеки опит да напиша няколко думи завършваше само с празния лист пред мен. Трудно ми е да говоря за тях, без да се развълнувам. За щастие Пийта е подготвил кратък текст, и с някои леки промени, може да го използваме и двамата. В края на церемонията ще ни връчат някаква гравирана възпоменателна плочка, а после ще се оттеглим в Сградата на справедливостта, където ще бъде сервирана специална вечеря.
Докато влакът влиза в гарата на Окръг 11, Цина довършва последните детайли по тоалета ми, сменя оранжевата панделка в косата ми с друга, в метален златист цвят, и прикрепва върху роклята ми брошката със сойката-присмехулка, която носех на арената. На перона няма официални посрещачи, само отряд от осем миротворци, които ни насочват към задната врата на бронирана кола. Ефи изсумтява, когато вратата се затваря зад нас с метален звук.
— Човек може да си помисли, че всички сме престъпници — казва тя.
Не всички, Ефи. Само аз.
Бронираната кола ни оставя зад Сградата на справедливостта. Набързо ни натикват вътре. Усещам аромата на готвещо се прекрасно ядене, но той не успява да прикрие неприятния лъх на плесен и гнило. Не ни оставят време да се огледаме. Когато се отправяме към предния вход, чувам как отвън на площада започва химнът. Някой ми закачва микрофон. Пийта ме хваща за лявата ръка. Масивните врати се разтварят със силно скърцане и кметът ни представя.
— Широки усмивки! — възкликва Ефи и ни смушква. Краката ни започват да се движат напред.
Сега. Сега е моментът, в който трябва да убедя всички колко съм влюбена в Пийта — мисля си аз. Тържествената церемония има доста строго установен ред, затова не съм сигурна как да го направя. Моментът не е подходящ за целувки, но може би ще успея да вмъкна една.
Чува се силно ръкопляскане, но нищо от другите реакции, които получихме в Капитола — ликуване, подвикване и подсвирквания. Прекосяваме закритата веранда, докато покривът свършва и заставаме под яркото слънце на площадката на голямо мраморно стълбище. Когато очите ми свикват със светлината, виждам, че по сградите на площада са окачени знамена, които донякъде прикриват занемарения им вид. Претъпкано е с хора, но сигурно само нищожна част от жителите.