Стоя там, чувствайки се сломена и дребна, хиляди очи са приковани върху мен. Настъпва дълго мълчание. После някъде от тълпата прозвучава простата мелодия на сойката-присмехулка, която ми свиреше Ру. Онази, която оповестява края на работния ден в овощните градини. Онази, която на арената означаваше безопасност. Към края на мелодията вече съм открила кой свири — побелял стар мъж в избеляла червена риза и работни дрехи. Погледите ни се срещат.
Това, което става после, не е случайност. Твърде добре изпълнено е, за да е спонтанно, защото се случва в пълен унисон. Всички в тълпата притискат трите средни пръсти на лявата ръка към устните си и ги протягат към мен. Това е нашият знак от Окръг 12, последното ми сбогуване с Ру на арената.
Ако не бях говорила с президента Сноу, този жест щеше да ме разчувства до сълзи. Но сега, когато в ушите ми още отекват неотдавнашните му заповеди да успокоя окръзите, съм изпълнена с ужас. Как ще изтълкува той този толкова публичен поздрав към момичето, опълчило се срещу Капитола?
Изведнъж осъзнавам пълното въздействие на постъпката си. Не беше преднамерено — исках само да изкажа благодарността си, — но съм предизвикала нещо опасно. Протест на жителите от Окръг 11. Точно това, което трябваше да предотвратя!
Опитвам се да измисля какво да кажа, за да омаловажа току-що случилото се, да го отрека, но чувам лекото пращене, което показва, че микрофонът ми е изключен и кметът е поел нещата в свои ръце. Двамата с Пийта приемаме една последна вълна от аплодисменти. Той ме повежда към изхода, без да си дава сметка, че всичко се е объркало.
Чувствам се странно и се налага да спра за момент. Късчета ярка слънчева светлина танцуват пред очите ми.
— Добре ли си? — обръща се Пийта към мен.
— Просто съм замаяна. Слънцето беше толкова силно. — Виждам букета в ръцете му и промърморвам: — Забравих си цветята.
— Аз ще ги взема — казва той.
— Мога и аз — отговарям.
Досега вече щяхме да сме на сигурно място в Сградата на справедливостта, ако не бях спряла, ако не си бях забравила цветята. Вместо това, от плътните сенки на верандата виждаме цялата сцена.
Как двама миротворци завличат стареца, който свиреше, до най-горния край на стълбите. Как го принуждават да застане на колене пред тълпата. И го застрелват с куршум в главата.
5
Преди още старецът да се свлече на земята, стена от миротворци в бели униформи препречва погледа ни. Няколко войници държат на гърдите си автомати и ни изтласкват обратно към вратата.
— Тръгваме! — казва Пийта и изблъсква миротвореца, който ме притиска. — Ясно, разбрахме. Хайде, Катнис. — Обгръща ме с ръка и ме повежда навътре към Сградата на справедливостта. Миротворците вървят на една-две крачки зад нас. В мига, в който влизаме вътре, вратите се затръшват и чуваме тропота от ботушите на миротворците, които се отправят обратно към тълпата.
Хеймич, Ефи, Порша и Цина чакат под екран, монтиран на стената, с изопнати от притеснение лица. Сега на екрана има само сняг. Ефи тича към нас и пита:
— Какво стана? Предаването прекъсна точно след прекрасната реч на Катнис, а после Хеймич каза, че май чул стрелба, а пък аз казах, че е невъзможно, но кой знае? Навсякъде е пълно с побъркани типове!
— Нищо не се е случило, Ефи. Гърмеше ауспухът на някакъв стар камион — казва Пийта с равен тон.
Още два изстрела. Вратата не заглушава звука им особено добре. Кого застреляха? Бабата на Треш? Някоя от сестричките на Ру?
— Вие двамата. Вървете след мен — казва Хеймич. Пийта и аз тръгваме след него. Миротворците, поставени на пост около Сградата на справедливостта, не се интересуват особено от движенията ни, след като сме на сигурно място вътре. Изкачваме се по величествената мраморна стълба. Влизаме в дълъг коридор, покрит с изтъркан килим. Двойните врати на първата зала, до която стигаме, са отворени. Таванът сигурно е висок шест метра. По корниза има релефни изображения на плодове и цветя, а от всеки ъгъл ни гледат малки дебели дечица с криле. Вазите с цъфтящи цветя излъчват тежък аромат, от който ме засмъдяват очите. Вечерните ни дрехи са окачени на метални закачалки по стената. Тази стая е подготвена, за да я използваме ние, но се задържаме там само секунда, колкото да си оставим подаръците. После Хеймич рязко дръпва микрофоните от гърдите ни, напъхва ги под възглавницата на едно канапе и ни махва с ръка да го последваме.