Доколкото знам, Хеймич е бил тук само веднъж — на своето Турне на победата преди двайсет години. Но сигурно има забележителна памет или надеждни инстинкти, защото ни повежда през лабиринт от виещи се стълби и все по-тесни коридори. Понякога се налага да спре и да насили някоя врата. По жалното скърцане на пантите става ясно, че отдавна не е отваряна. Накрая се качваме по метална стълба до капак в тавана, Хеймич го отмества и се озоваваме в купола на Сградата на справедливостта. Представлява огромно помещение, пълно с изпочупени мебели, купчини книги и папки, ръждясали оръжия. Всичко е покрито с дебел слой прах, който очевидно от години никой не е чистил. През четирите мръсни квадратни прозореца, вградени в стените на купола, се процежда слаба светлина. Хеймич затваря капака на пода с ритник и се нахвърля върху нас.
— Какво стана? — пита той.
Пийта му разказва всичко, което се случи на площада. Изсвирването, поздравът, забавянето ни на верандата, убийството на стареца.
— Какво става, Хеймич?
— По-добре ще е ти да му кажеш — обръща се Хеймич към мен.
Не съм съгласна. Мисля, че ще е сто пъти по-зле, ако го кажа аз. Но възможно най-спокойно разказвам на Пийта всичко. За президента Сноу, за вълненията в окръзите. Не пропускам дори целувката с Гейл. Обяснявам как всички сме в опасност, как цялата страна е в опасност заради моя трик с къпините.
— От мен се очакваше по време на тази обиколка да оправя нещата. Да накарам всички, които са се съмнявали, да повярват, че действията ми са били продиктувани от любов. Да успокоя положението. Но очевидно днес успях единствено да предизвикам убийството на трима души, а сега всички на площада ще бъдат наказани. — Чувствам се толкова зле, че трябва да седна на една кушетка, като не обръщам внимание на изхвръкналите пружини и разкъсаната тапицерия.
— Тогава аз също съм влошил положението. Като дарих парите — казва Пийта. Внезапно замахва към една лампа, която се крепи несигурно върху някакъв сандък, и я запраща през стаята — тя се удря в пода и се разбива. — Това трябва да спре. Веднага. Тази — тази — игра, която играете вие двамата, в която си споделяте тайни, но ги криете от мен, сякаш съм прекалено незначителен, глупав или слаб, за да ги възприема.
— Не е така, Пийта… — започвам аз.
— Точно така е! — изкрещява ми той. — Катнис, и аз имам близки хора! Роднини и приятели в Окръг 12, които ще бъдат също толкова мъртви като твоите, ако не се справим успешно с положението. След всичко, което преживяхме на арената, не заслужавам ли поне да чуя от теб истината?
— Ти винаги се представяш толкова добре, Пийта — казва Хеймич. — Такъв усет имаш как да се държиш пред камера. Не исках да разваля това.
— Е, надценил си ме. Защото днес наистина се провалих. Какво мислиш, че ще стане със семействата на Ру и Треш? Мислиш ли, че ще получат дела си от нашата награда? Мислиш ли, че им осигурих светло бъдеще? Защото аз мисля, че ще имат късмет, ако доживеят до края на деня! — Пийта запраща към стената нещо друго, някаква статуя. Никога не съм го виждала такъв.
— Той е прав, Хеймич — казвам. — Сгрешихме, че не му казахме. Още в Капитола.
— Дори на арената вие двамата бяхте разработили някаква система, нали? — казва Пийта. Сега гласът му е по-тих. — От която аз бях изключен.
— Не. Не и официално. Просто по онова, което Хеймич ми изпращаше — или не ми изпращаше — разбирах какво иска да направя — казвам аз.
— Е, аз нямах тази възможност. Защото той не ми изпрати нищо, преди да се появиш ти — казва Пийта.
Не се бях сетила за това. Как са изглеждали нещата от гледна точка на Пийта, когато се появих на арената с лекарство против изгаряне и хляб, а той, който беше на прага на смъртта, не беше получил нищо. Все едно, че Хеймич ме е поддържал жива за негова сметка.
— Виж, момче… — подхваща Хеймич.
— Няма нужда от обяснения, Хеймич. Знам, че трябваше да избереш един от нас. И аз щях да искам да избереш нея. Но сега става въпрос за нещо различно. Там убиха хора. Ще последват още, освен ако не се представим много добре. Всички знаем, че пред камерите аз съм по-добър от Катнис. Не е нужно никой да ме обучава какво да кажа. Но трябва да съм посветен в плана — казва Пийта.
— Отсега нататък ще бъдеш напълно осведомен — казва Хеймич.
— Не би било зле — казва Пийта и си тръгва, без дори да ме удостои с поглед.
Прахът, който е вдигнал, кръжи във въздуха и търси нови места, където да се приземи. В косата ми, в очите ми, по лъскавата ми златна брошка.
— Мен ли избра, Хеймич? — питам аз.
— Да — казва той.
— Защо? Той ти е по-симпатичен.
— Вярно е. Но нали си спомняш, че преди да променят правилата, можех да се надявам да измъкна жив само един от вас — казва той. — Мислех си, че след като е твърдо решен да те закриля, е, може би ние тримата с общи усилия ще успеем да те спасим.