— Влизайте направо — казва човекът от Капитола, който върви след мен по коридора.
Завъртам излъсканата месингова дръжка на вратата и пристъпвам вътре. Носът ми долавя несъвместимите една с друга миризми на рози и кръв. Дребен, белокос мъж, който ми изглежда смътно познат, чете книга. Вдига пръст, сякаш за да каже: „Почакайте за момент“. После се обръща и сърцето ми за миг спира.
Взирам се в змийските очи на президента Сноу.
2
В представите ми президентът Сноу трябва да стои пред мраморни колони, от които висят огромни знамена. Изтръпвам, като го виждам сред добре познатата обстановка в стаята. Все едно да вдигнеш капака на тенджерата и вместо яхния да видиш вътре пепелянка с отровни зъби.
Защо е дошъл тук? Бързо си припомням началните дни в други турнета на победата. Спомням си, че съм виждала трибутите-победители с техните ментори и стилисти. Понякога са се явявали и висши държавни чиновници. Но никога не съм виждала президента Сноу. Той присъства на честванията в Капитола. Това е всичко.
Решението му да предприеме пътуване от столицата до тук може да означава само едно. Аз съм в сериозна беда. А ако аз съм в беда, значи същото важи и за семейството ми. По тялото ми преминава тръпка, когато осъзнавам колко близо са майка ми и сестра ми до този човек, който ме ненавижда. И винаги ще ме ненавижда. Защото аз надхитрих неговите садистични Игри на глада, поставих Капитола в глупаво положение и съответно подкопах властта му.
Единствената ми цел беше двамата с Пийта да останем живи. Всякакъв акт на бунтарство беше чиста случайност. Но ако Капитолът е наредил, че може да оцелее само един трибут, а ти имаш дързостта да се опълчиш срещу нареждането, това само по себе си е бунт. Единствената ми защита беше да се преструвам, че безумните ми постъпки са били продиктувани от страстна любов към Пийта. Те затова допуснаха и двамата да оживеем. Да бъдем увенчани като победители. Да се приберем у дома, да празнуваме, да помахаме за сбогом към камерите и да бъдем оставени на мира. Досега.
Може би защото къщата за мен все пак е нова или поради шока от това, че го виждам тук, а може би защото и двамата знаем, че той всеки миг може да нареди да ме убият, аз самата почвам да се чувствам като натрапница. Сякаш това е неговият дом, а аз съм неканеният гост. Затова не го поздравявам с „добре дошъл“, нито му предлагам стол. Не казвам нищо. Всъщност държа се с него така, сякаш е истинска змия, и то отровна. Стоя неподвижно, с приковани върху него очи, и обмислям планове за отстъпление.
— Според мен ще опростим много цялата тази ситуация, ако се договорим да не се лъжем взаимно — казва той. — Ти какво мислиш?
Мисля, че езикът ми е замръзнал и не съм способна да произнеса нито дума, затова сама се изненадвам, като отговарям с овладян глас:
— Да, и аз мисля, че това ще ни спести време.
Президентът Сноу се усмихва и забелязвам устните му за първи път. Очаквам устни като на змия, тоест, никакви. Но неговите са особено дебели, а кожата е прекалено опъната. Чудя се дали са променили устата му с операция, за да го направят по-привлекателен. Ако е така, само са си загубили времето и парите, защото той ни най-малко не е привлекателен.
— Моите съветници се безпокояха, че може да ни създадеш трудности, но ти не се каниш да ни създаваш трудности, нали? — пита той.
— Не — отговарям.
— Точно това им казах. Казах им, че едно момиче, което е готово да стигне до такива крайности, за да спаси живота си, сега няма да реши да го захвърли с лека ръка. А трябва да мисли и за семейството си. За майка си, за сестра си и за всички онези… братовчеди. — От начина, по който се забави, преди да изрече думата „братовчеди“, разбирам, че знае, че двамата с Гейл не принадлежим към едно и също родословно дърво.
Е, сега картите са открити. Може би така е по-добре. С двусмислените заплахи се справям по-трудно. Много повече предпочитам да знам как стоят нещата.
— Да седнем. — Президентът Сноу се настанява зад голямото бюро от полирано дърво, където Прим си пише домашните, а майка ми преглежда сметките. Това бюро, както и целият ни дом, е място, където той няма право — но в крайна сметка има пълно право — да бъде. Сядам срещу него на един от украсените с резба столове с прави облегалки. Той е направен за по-високи хора, затова само пръстите на краката ми стигат до земята.
— Имам проблем, госпожице Евърдийн — казва президентът Сноу. — Проблем, който започна в мига, когато извади онези отровни къпини на арената.