Рей Бредбъри
Възпявам електрическото тяло!
Баба!
Спомням си нейното раждане.
Ама чакай, ще кажете, никой не може да си спомня раждането на собствената си баба.
Да, но ние помним деня, в който тя се роди.
Просто ние — нейните внуци, плеснахме с ръце и тя се появи на бял свят. Тимоти, Агата и аз — Том, издигнахме ръце и ги стоварихме със страхотен трясък! Смесихме на едно място късчета и парченца, части и мостри, устройства и подправки, настроения и дестилации, които ще насочват стрелката на компаса й на север, за да ни разхлажда, или на юг, за да ни стопля и приютява; на изток и запад, за да ни развежда по безкрайния свят; които ще привлекат погледа й към нас, за да ни види вечер. Устните й щяха да ни пеят приспивни песни, ръцете й сутрин ще ни докосват, за да ни събудят.
Нашата баба, о, скъпа, прекрасна електрическа мечта.
Когато светкавиците на бурята прекосяват небето, правейки късо съединение сред облаците, името й блесва под клепачите ми. И до днес понякога чувам нейното цъкане и бръмчене над леглата ни в спокойния мрак. Тя обикаля като механичен призрак из дългите коридори на спомените, като рояк интелектуални пчели, зареяни след Призрака на отминаващото лято. И досега от време на време усещам усмивката, която съм научил от нея, отпечатана на бузите ми в три часа през дълбоката нощ…
Добре де, добре де, ще извикате вие, какво по-точно стана в деня, когато се роди вашата проклета, прекрасна и страхотно любеща баба?
Беше през седмицата, когато светът свърши…
Майка ни почина.
Един късен следобед черната кола изхвърли баща ни и нас тримата на собствения ни бурен остров. Спряхме, загледани в тревата, и помислихме:
Това не е нашата трева. По нея още се търкаляха стиковете, топките и възклицанията, тъй както си бяха паднали преди три дни, когато татко дойде на поляната препъвайки се, заекващ от новината. Там бяха и летните кънки на едно момче — моите, което никога вече нямаше да бъде малко по същия начин. Да, там на стария дъб висеше и досега въжената люлка, но Агата се страхуваше да се качи. Можело да се скъса. Можело да падне.
А къщата? О, господи…
Взирахме се през входната врата и се страхувахме от ековете, които можехме да заварим из коридорите; нещо като кънтенето, което се получава, когато е махната цялата мебелировка и нищо не смекчава реката от разговори, която тече денонощно във всяка къща. А сега меката, топла, основна част от чудесната мебелировка си бе отишла завинаги.
Вратата се люлееше от край до край.
Отвътре лъхаше безмълвие. Някъде зееше врата на мазе и суровият вятър довяваше дъха на влажна земя изпод къщата.
Но ние нямаме мазе! — помислих си.
— Е? — каза татко.
Не помръдвахме.
В алеята влезе огромната канареножълта лимузина на леля Клара.
Скочихме през вратата и се разбягахме по стаите си.
Чувахме ги как ту викаха, ту говореха тихо, после пак викаха и пак шепнеха: Пусни децата да живеят с мен! — казваше леля Клара. Те по-скоро ще умрат — отвръщаше й баща ни.
Вратата се затръшна. Леля Клара си бе отишла.
Едва не се разскачахме от радост. После си спомнихме какво се бе случило и слязохме по стълбите.
Татко седеше сам и си говореше или говореше на далечния призрак на Мама, останал от дните преди да се разболее, когото сега бе събудила затръшнатата врата. Татко шепнеше изпод ръце в празните си длани:
— Децата имат нужда от някого. Аз ги обичам, но да не забравяме, че трябва да работя за прехраната им. И ти ги обичаше, Ан, но теб те няма. А Клара? Невъзможно. Тя ги обича, но просто ги задушава. А колкото до гувернантки и прислужнички…?
Татко въздъхна и ние въздъхнахме с него, като си спомнихме.
Просто непоносимо не ни вървеше с гувернантките, прислужничките и учителките, които бяха живели у нас. Те сякаш бяха бесни триони, нахвърлили се върху стъбълца. Брадви и урагани по-добре ще ви дадат представа за тях. Или пък обратното, бяха пропаднали нескопосници или лигави медузи. Ние, децата, бяхме незабележими мебели, които се държат на мястото им, бърше им се прахта, изпращат се пролет и есен на поправка и веднъж годишно се почистват основно на плажа.
— Това, от което имаме нужда — каза татко, — е…
Всички се облегнахме на шепота му.
— …баба.
— Но нашите баби са починали — обади се Тимоти, с логиката на деветте си години.
— В известен смисъл — да, в друг — не.
За какво прекрасно загадъчно нещо говореше татко?
— Вижте това — каза той най-сетне.
Подаде ни многоцветна рекламна диплянка. От седмици насам, и особено през последните няколко дни я бяхме виждали много често в ръцете му. И сега мигновено, докато си подавахме проспекта от ръка в ръка, разбрахме защо леля Клара бе толкова оскърбена, възмутена и тъй бурно напусна къщата.