И което е още по-важно — в момента, когато ме заприказва с „Добър вечер“ и „Как са домашните, момчето ми?“ и други такива, не се ли поразместиха изкусно под плътта костите на лицето й, за да приемат някаква нова расова конструкция?
Иначе погледнато, в нашето семейство има три типа, Агата беше с дългите конски кости на малко английско момиче, което щеше да гони лисици като порасне; татковия конски поглед, пръхтене и конструкция на скелета. Черепът и зъбите й са чисто английски или поне толкова чисто, колкото позволява оплетената история на острова.
Тимоти е по-друг. Той носи нещо италианско по майчина линия от преди едно поколение. Нейното бащино име бе Мариано, затова у Тим имаше нещо тъмно, което го разпалваше, беше с дребни кости и очи, които един ден ще има да изгарят дамите.
Колкото до мен, аз съм славянски тип и това може да се установи по бащина линия от прабаба ми, която е дошла от Виена и е донесла издадените скули и хлътналите слепоочия, носът и бе тъй разположен, че напомня хората от степите, нос, който диша повече по татарски, отколкото по шотландски, както би могло да се предположи от фамилното име Тартан.
Тъй че разбирате защо ми е толкова интересно да наблюдавам Баба и да се опитвам да доловя как се променя като говори с Агата, как тогава се разместват линиите на челюстите й към конски, или пък като говори с Тимоти, например, тя става деликатна като флорентински гарван, плавно запратен във въздуха, или пък като говореше с мен, скритите тайни вещества се претопяваха тъй, че тя ми заприличваше на Екатерина Велика.
Никога няма да узная как хората на Фанточини са постигнали тази изключителна и неуловима трансформация, нито пък ще попитам или ще поискам да разбера. Достатъчно е, че при всяко леко движение, когато се обръща нанякъде или втренчва поглед, нейните тайни части, елементи, подпорите на носа, изваяната брадичка и восъчно-лоеният пластичен метал бяха постоянно затоплени от обич и винаги с обич откликваха. Нейната маска не беше просто маска, а отделно лице за всеки от нас във всеки отделен миг. И когато прекосяваше стаята и докоснеше едното дете, през това време под кожата й се извършваха удивителни преливания; наближеше ли другото дете, тя се превръщаше в истинска майка именно на това дете, нагаждайки се към него чрез сраженията на собствените си фини кости.
А когато сме и тримата едновременно заедно? Тогава промените са удивително гъвкави, мънички и тайнствени. За едно по-голямо момче като мен нямаше нищо по-интересно от това да долавям, забелязвам и съхранявам тези промени и това страхотно ме увличаше и просто изпадах във възторг и обожание.
Никога не пожелах да надникна зад кулисите на вълшебника. Достатъчно бе, че илюзията вършеше работа. Стигаше, че химическият резултат бе обичта. Достатъчно бе, че бузите й са излъскани до удачния цвят, очите искряха от светлина и ръцете се разтваряха да ни приютят и приласкаят…
Всички нас, е изключение на Агата, която се съпротивляваше до последния миг.
— Агамемнон…
Това се бе превърнало в добродушна игра. Дори Агата вече не се впрягаше, но се преструваше, че се засяга. Това й даваше приятното чувство за превъзходство над тази по общо мнение превъзхождаща машина.
— Агамемнон, я! — изсумтя Агата. — Ти си т…
— Тъпачка? — предположи Баба.
— Не съм го казала аз.
— Но поне го помисли, мила моя Агонистис Агата… Аз имам много недостатъци и един от тях е, че бъркам имената. Ето на, Том много често се превръща в Тим, а Тимоти спокойно може да стане Тобиъс или Тимулти, например.
Агата се разсмя. И това накара Баба да направи една от редките си грешки. Тя неволно протегна ръка да потупа Агата по рамото. Тогава Агата-Абигейл-Алиса скочи.
Агата-Агамемнон-Алкибиадес-Алегра-Александра-Алисън избяга бързо от стаята.
— Подозирах — каза Тимоти по-късно, — че тя почва да харесва Баба.
— Дрън-дрън!
— Откъде си изровил такива думи като „Дрън-дрън“?
— Снощи Баба ми чете малко Дикенс: „Дрън-дрън“, „Глупости“, „Мътните да го вземат“, „По дяволите“ и други. Много си умен за възрастта си, Тим.
— По дяволите, умен! Съвсем очевидно е, че колкото повече Агата почва да харесва Баба, толкова повече се намразва за това, че я харесва и толкова по-вече почва да се страхува от цялата работа и в края на краищата още повече намразва Баба.
— Може ли някой да обича някого толкова, че да го намрази?
— Разбира се, глупчо.
— Защото се разкриваш повече ли? Предполагам, че намразваш хората, когато те карат да се чувстваш оголен, искам да кажа, като ти изваждат на открито недостатъците. Но пък така трябва да се играе играта. Искам да кажа, че не може просто да обичаш хората, Ти трябва да ги ОБИЧАШ с удивителни знаци.