— Ти самият си прекалено умен за такъв тъп човек като теб — каза Тим.
— Хиляди благодарности.
Отидох да погледам как Баба лавираше гъвкаво в сраженията си с „Какво е нейното име?“, водени с находчива тактика.
Какви вечери имаше само в нашата къща!
По дяволите, не само вечери, но и какви обеди, какви закуски!
Винаги нещо ново и мъдро и същевременно някак старо и познато. Никога не ни питаха, защото ако питаш децата какво искат, те не знаят, а ако им кажеш какво ще им се поднесе, те веднага отхвърлят предложението. Всички родители го знаят. И затова непрекъснато се води една подмолна война, която ежедневно трябва да се спечелва. А Баба знаеше как да печели без да изглежда триумфираща.
— Ето ви Загадъчна закуска номер девет — ще каже тя, сервирайки. — Съвършено отвратителна, изобщо не си струва труда да се занимавате с нея, чак ми се повдигаше, докато я приготвях!
И макар че се чудехме как може да му се повръща на един робот, едва чакахме да ометем всичко.
— А това е Гаден обяд номер седемдесет и седем — обявяваше тя. — Направен от найлонови пазарски чанти и гума от седалките в театъра. Измийте си зъбите след ядене, иначе цял ден ще ви горчи.
И ние се блъскахме за още.
В такива моменти дори Абигейл-Агамемнон-Агата приближаваше и обикаляше около масата, а татко навакса петте килограма, които бе смъкнал, и страните му порозовяха.
Ако А. А. Агата не идваше за ядене, то й беше оставяно пред вратата с череп и кръстосани кости на малкото знаменце, забучено в печената ябълка. Миг след като бе оставян подносът, яденето изчезваше.
Друг път Абигейл А. Агата ще прелети през трапезарията, ще клъвне трошички от чинията си и ще отлети обратна.
— Агата! — ще я повика татко.
— Не, почакай — казваше тихо Баба. — Тя сама ще дойде. И ще седне на масата. Това е въпрос на време.
— Какво й става? — питах аз.
— Ами откача глупачката — отвръщаше Тимоти.
— Не, страхува се — казваше Баба.
— От теб ли? — питах аз учудено.
— Не толкова от мен, колкото от нещата, които мога да направя — отвръщаше тя.
— Но ти не би направила нищо, за да я засегнеш!
— Не, но тя мисли, че мога. Трябва да изчакаме, докато сама разбере, че опасенията й са неоснователни. Ако се проваля, чисто и просто ще се изпратя на смазване и опресняване на знанията.
Избухнахме в смях. Агата се криеше в хола.
Баба сервира на всеки, после седна на масата срещу татко и се запреструва, че яде. Никога не разбрах, нито попитах, нито поисках да узная какво правеше с храната. Тя беше вълшебник и храната просто изчезваше.
И по време на изчезването татко коментираше:
— Никога досега не съм ял такова нещо. Само веднъж в един малък френски ресторант, близо до кафенето „Les Deux Magots“ в Париж преди двадесет, о, двадесет и пет години! — Очите му внезапно се препълниха със сълзи. — Как го правиш? — попита накрая той, оставяйки ножа и вилицата и погледна през масата към това забележително създание, този механизъм, тази… какво? жена?
Баба прие поздравленията му, подържа ги като подаръци в празните си вече ръце и простичко отвърна:
— На мен са ми дадени неща, които после давам на вас. Аз не съзнавам, че давам, но така се оказва. Питате ме какво съм? Ами, машина. Но дори в този отговор ние виждаме нещо повече от машина, нали? Аз съм хората, които са ме измислили, планирали, конструирали и накрая са ме пуснали в действие. Тъй че аз съм хора. Аз съм всички тези неща, които те са искали да бъдат и може би не са могли и затова са създали това голямо дете, тази чудесна кукла, която ще възпроизведе тези неща.
— Странно — обади се татко. — В моето детство се бе вдигнала такава врява срещу машините. Машините били лоши, те били зло и щели да дехуманизират…
— Има и такива машини. Зависи как са създадени. Зависи и от начина, по който се използват. Капанът за мечки също е машина, която залавя, държи и разкъсва. Пушката е машина, която наранява и убива. Добре, аз не съм капан за мечки. Нито пушка. Аз съм механична баба, която е нещо повече от машина.
— Как можеш да бъдеш нещо повече от това, което изглеждаш?
— Нито един човек не е тъй велик като своите идеи. Следователно всяка машина, въплътила една идея, е по-голяма от човека, който я е създал. И какво неправилно има в това?
— Уф, загубих се още преди една миля — обади се Тимоти. — Я повтори пак.
— О, мили — каза Баба. — Ужасно мразя философските дискусии и екскурзиите в естетиката. Нека да ви го кажа иначе. Хората хвърлят голяма сянка на поляната, нали? И през целия си живот те се опитват да се слеят със сянката си. Но сенките винаги са по-дълги. Само по обяд за няколко кратки секунди човек се оказва без сянка и представлява напълно себе си в най-добрия си вид. Но сега живеем в други времена и вече можем да измислим Голямата Идея и да я пуснем в ход чрез машините, не мислите ли?