— Значи — обади се татко, избърсвайки уста със салфетката, — по времето, когато всички са заети да измислят лъжи…
— Аз ще казвам истината.
— Тогава, когато ние мразим…
— Аз ще продължавам да ви давам обич, което означава внимание, което означава да знам всичко за вас, всичко, всичко, всичко за вас и вие да знаете, че аз знам и нещо повече — никога на никого няма да кажа, да знаете, че това ще остане като топла тайна между нас, тъй че вие никога няма да се страхувате от моето цялостно познание.
През това време Баба разчистваше масата, обикаляше и прибираше чиниите, поглеждаше на минаване всяко лице, докосваше ту Тимоти по бузата, ту моето рамо със свободната си ръка, която течеше наоколо, и гласът й бе спокойна река от сигурност, протичаща през нашия нуждаещ се дом и живот.
— Да, но въпреки всички тия приказки за обич, внимание и други такива… — обади се татко, спря я и я погледна право в очите. Пое си дъх. Лицето му потъмня. Накрая довърши: — За бога, ти не си вътре в нещата!
Той посочи главата й, лицето, очите, скритите чувствителни елементи зад тях, миниатюрния склад и мъничките хранилища.
— Ти не си вътре в нещата! — повтори той.
Баба изчака едно, две, три безмълвни туптения.
После отвърна:
— Не. Но вие сте. Ти, Томас, Тимоти и Агата. Каквото и да кажете, каквото и да направите, аз го съхранявам, отделям го настрани в съкровищницата. Аз ще бъда всичко онова, което едно семейство забравя, че е, но чувства и полу си спомня. Ще ви служа по-добре от старите семейни албуми, които прелиствате и си казвате: това беше онази зима, а това беше еди коя си пролет. Аз ще ви възвръщам това, което забравяте. И въпреки че още стотици хиляди години може да продължават споровете: Какво е любовта? може би ще открием, че любовта е способността на някого да ни върне към самите нас. Може би любовта е някой, който ни е виждал, помни ни и ни връща обратно на нас самите мъничко по-добри, отколкото сме дръзвали да се надяваме и мечтаем.
Аз съм фамилната памет, а може би един ден ще стана и паметта на човешката раса. Аз винаги съм налице, на вашето повикване. Аз не се познавам. Аз нямам нито осезание, нито вкус, нито чувства, наистина. И все пак аз съществувам. И моето съществуване е предназначено да увеличи вашата способност да усещате, вкусвате и чувствате. Не е ли любовта някъде в това взаимодействие? Добре…
Тя продължаваше да обикаля около масата, почистваше и подреждаше нито с противно покорство, нито скована от гордост.
— Какво знам аз?
Преди всичко следното: лошото в повечето семейства е, че някое от децата остава пренебрегнато. Изглежда няма време за всеки. Е, а аз на всички ви давам еднакво. Аз споделям с вас моите познания и отделям внимание на всеки. Бих искала да съм огромна топла торта, току-що извадена от пещта, от която на всеки се пада еднакъв пай. Никой няма да остане гладен. Погледни! — вика някой и аз поглеждам. Чуй! — вика друг и аз слушам. Хайде да изтичаме до реката! — вика трети и аз тичам. А привечер не съм изморена и раздразнителна, тъй че не почвам да ви хокам ядосано. Очите ми остават ясни, гласът ми силен, ръцете здрави, грижите ми — непрестанни.
— Но ти не си вътре — каза татко с отслабнал глас, полуубеден, изваждайки последния си слаб аргумент, — що се отнася до любовта…
— Ако да обръщаш внимание е любов, аз съм любов.
Ако да разбираш някого е любов, аз съм любов.
Ако помагането да не изпаднете в грешка и да бъдете добри е любов, аз съм любов.
И при това, повтарям, вие сте четири души. Всеки по начин, недостиган досега в историята, получава изцяло моето внимание. Все едно дали ще говорите всички в един глас, аз мога да канализирам думите и да слушам и този, и онзи, и третия абсолютно внимателно. Никой няма да остане гладен. Аз ще ви „обичам“ всички, ако приемате и харесвате тази странна дума.
— Аз не приемам — обади се Агата.
Сега дори Баба се обърна да я погледне, както стоеше до вратата.
— Няма да ти позволя! Няма! Не ти позволявам! — викаше Агата. — Няма да ти позволя! Това са лъжи! Ти лъжеш. Никой не ме обича. Тя разправяше, че ме обича, но и тя излъга. Казваше го, но лъжеше!
— Агата! — извика татко и стана.
— Тя ли? — попита Баба. — Коя тя?
— Мама! — достигна викът. — Казваше: Обичам те! Лъжи! Обичам те! Лъжи! И ти си като нея! И ти лъжеш. Но ти освен това си празна, тъй че това е двойна лъжа! Мразя я! Сега те мразя и теб!