— Помислих, че си… — каза Агата.
— И съвсем естествено — рече Баба. — Искам да кажа, че за всеки друг, блъснат и преметнат по такъв начин, би било естествено. Но не и с мен, мила моя Агата. Сега разбирам защо толкова се страхуваше и не искаше да ми вярваш. Ти не си знаела. А досега не бях доказвала своята способност да се възраждам. Ама че глупаво от моя страна — да не ми хрумне да ти покажа. Само един момент! — Някъде в главата й, в тялото, в съществото й, тя включи някакви невидими ленти и те възвърнаха някаква стара информация. Тя кимна. — Да, ето. Книга за отглеждане на деца, осмивана преди години от много хора, защото жената, написала тази книга, казва като последен съвет към родителите: „Каквото и да правите, не умирайте. Децата никога няма да ви го простят.“
— Няма да простят — повтори тихо някой от нас.
— Защото как могат да разберат децата, ако вие си отидете просто тъй и никога вече не се върнете, без никакво извинение, без никакво оправдание, без да оставите поне една бележка, без нищо.
— Не могат, наистина — казах аз.
— И понеже — продължи Баба, коленичейки до нас пред Агата, която сега седеше с нови сълзи, препълнили очите й, но различни сълзи, не сълзи, които давят, а сълзи, които измиват. — И понеже майка ви е избягала в смъртта, как ще можете да вярвате на някого? Ако всеки си отива така и изобщо изчезне, на кого можеш после да вярваш? И когато аз дойдох, отчасти мъдра, отчасти невежа, трябваше да разбера защо не искаше да ме приемеш, но не знаех. Защото съвсем просто и честно казано, ти се страхуваше, че може да не остана, че съм лъгала, че също съм уязвима. А две жертви, две смърти са премного за една година. Но сега разбираш ли, Абигейл?
— Агата! — несъзнателно я поправи сестра ни.
— Разбираш ли, че аз винаги, винаги ще бъда тук?
— О, да — възкликна Агата и избухна в солиден плач, към който се присъединихме всички, скупчени заедно, а колите спираха и се строяваха край нас, за да видят колко души са ранени и колко са се спасили.
Това е краят на историята.
В същност не съвсем краят.
Оттогава нататък живяхме всички заедно — Баба, Агата-Агамемнон-Абигейл, Тимоти и аз — Том, татко, и Баба ни викаше да лудуваме край огромните фонтани от латински, испански и френски, е огромните пръски поезия, каквито изхвърля Моби Дик, гмуркайки се в дълбините със своя реактив, загубен в безветрието и открит в бурята; нашата точна Баба, този часовник, махало, лице, по което определяше всяко време — обедите или трескавите полунощи, когато мятани от треска, я виждахме неотлъчно над леглата ни, винаги присъстваща и никога другаде някъде, винаги очакваща с ласкави думи, студените й ръце, които охлаждаха горещите ни чела, връхчето на показалеца й, вдигнато и готово да бликне ручей студена планинска вода във фланелените ни езици. Десет хиляди утрини тя подстригваше поляната ни с диви цветя, десет хиляди нощи скиташе, спомняйки си изпод молекулите прах, който се уталожваше в тихите часове преди изгрев, или седеше и четеше шепнешком някой урок, който смяташе, че ушите ни трябва да понаучат, докато ние сгушени спим.
Докато накрая ни дойде време да заминем да се учим, и когато и Агата, най-младата от нас, си стегна багажа, Баба също се застяга.
В последния летен ден на последната година я видяхме да седи в хола с различни пакети и куфари, плетеше и ни чакаше, и макар че ни бе говорила често за това, сега, когато дойде това време, ние бяхме изненадани и шокирани.
— Бабо! — извикахме ние. — Какво си намислила?
— Ами заминавам за колежа, така да се каже, точно като вас — отвърна тя, — при Гуидо Фанточини, при семейството.
— Какво семейство?
— Ами моето семейство от Пинокиовци, както отначало на шега ни наричаше той. Пинокиовците и той, Джепето. А по-късно ни даде собственото си име: Фанточини. Тук вие бяхме моето семейство. А сега се връщам към моето по-голямо семейство там, при моите братя и сестри, лели и братовчеди, всичките роботи, които…
— Които какво правят? — попита Агата.
— Зависи. Различни неща — отвърна Баба. — Някои стоят, други се мотаят. Други отиват на смазване или разглобяване и частите им се разпределят по други машини, които имат нужда от поправка. Те ще ме прегледат и ще преценят дали и аз имам нужда или не. Може да се окаже, че съм точно тази, от която ще имат нужда за утре и аз ще замина да отглеждам друго котило деца и да им разправям друга партида глупости.
— О, теб няма да те смазват и разглобяват! — възкликна Агата.