— Не! — викаше Тимоти.
— Какво можем да направим за теб…? — попита Агата.
Баба спря да се люлее, погледна куките и шарките на ярката прежда.
— Добре, нямаше да ви кажа, но щом ме питате, ще ви кажа. Срещу съвсем мъничко заплащане там има една стая, гостната на Семейството, голяма затъмнена стая, тиха и чудесно обзаведена, където има около тридесет-четиридесет електрически жени, стоят си там и се люлеят в столовете си и приказват, всяка на своя ред. Аз не съм била там, понеже съм така да се каже новородена, все пак сравнително нова. Срещу малко заплащане, съвсем мъничко, по един месец в годината аз ще мога да бъда там с подобните на мен, ще се изслушваме една друга какво сме научили от света и аз на свой ред ще им разкажа какво е било с Том, Тим и Агата, колко хубаво ни е било и колко сме били щастливи. Ще им разкажа и какво съм научила от вас.
— Но… нали ти нас ни учеше!
— Наистина ли тъй мислиш? — попита тя. — Не, точно обратното е и дори още по-обратно, и двете страни се учеха. И сега всичко е тук, всичко, за което сте избухвали в сълзи и всичко, на което сте се смели, всичко това съм го скътала. И ще го разкажа на другите, както и те ще ми разправят за своите момчета, момичета и животни. Ще седим там и с всяка година ще ставаме все по-мъдри, по-спокойни и по-добри. Така ще бъде и след десет, двадесет и тридесет години. Семейните познания ще се удвоят, утроят, ще се учетворят и мъдростта ще се съхранява. А ние ще чакаме там във всекидневната, ако някога ви потрябваме за вашите собствени деца в случай на заболяване, загуба или, боже опази, смърт. И така ще живеем остаряващи, без в същност никога да станем стари и все повече ще се приближаваме към времето, когато в един ден ще заживеем живота, който отговаря на първото ни, дадено на шега, странно име.
— Пинокиовците ли? — попита Тим.
Баба кимна.
Разбрах какво искаше да каже. Денят, когато според старата приказка Пинокио се е оказал достоен да го дарят с живот. И ги видях в бъдните години, едно безчислено семейство от Пинокиовци, продавани и препродавани, които шепнат и споделят своите познания в огромните салони на философията в очакване на този ден. Денят, който може никога да не дойде.
Баба сякаш прочете тази мисъл в очите ни.
— Ще видим. Просто ще поживеем и ще видим.
— О, Бабо — разхлипа се Агата и заплака тъй, както от години не бе плакала. — Ти няма защо да чакаш. Ти си жива. За нас ти винаги си била жива.
И тя прегърна възрастната жена, прегърнахме я всички в един безкраен миг, после отлетяхме в небето към далечните училища и годините, а последните й думи, преди хеликоптерът да ни отнесе в есента, бяха:
— Когато остареете съвсем и отново станете по детски мънички, с детски движения и копнежи и имате нужда да ви хранят, само пожелайте старата си учителка-гувернантка, глупавата ви и все пак мъдра приятелка, просто пратете за мен и аз ще се върна. И ние отново ще заселим детската стая, не се страхувайте.
— О, ние никога няма да остареем! — извикахме. — Това никога няма да стане!
— Никога! Никога!
И заминахме.
И годините изтекоха.
И вече ние сме стари — Тим, Агата и аз.
Децата ни отраснаха и се разпиляха, съпругите и съпрузите ни изчезнаха от земята и сега, по някакво дикенсово съвпадение, ние отново сме в старата къща, ние тримата.
Лежа тук в — спалнята, която беше детската ми стая преди седемдесет, о, седемдесет, повярвайте, седемдесет години! Под тапетите има още три пласта тапети върху онези, които покриваха стените, когато бях деветгодишен. Тапетите се лющят. Виждам отдолу да надзъртат старите слонове, познатите тигри, крехките дружелюбни зебри, сприхавите крокодили. Изпратих за майстори да отлепят внимателно всичко, с изключение на последния пласт. Старите животни, разбудени, отново щяха да оживеят на стените.
Изпратихме и за друг някой.
Тримата извикахме:
— Бабо! Нали ни обеща, че ще се върнеш, когато имаме нужда от теб.
Ние сме изненадани от времето, от възрастта. Ние сме стари. Ние изпитваме нужда.
И в трите стаи на летния дом, много късно във времето, три стари деца се изправят и викат безгласно: Ние те обичахме! Ние те обичахме!
Ето! Ето! в небето, помислихме, очакващи в утринта. Не е ли това пощенската машина? Не спира ли над поляната?
Ето! Ето! на тревата пред верандата. Не пристига ли саркофагът с мумията?
И дали имената ни са изписани по лентите, обвиващи прекрасните форми под златната маска?!
Нали още пазехме златното ключе, навеки обвесено на гърдите на Агата, топло и очакващо? О, господи, ще може ли след всички тези години, ще може ли да се превърти, ще може ли да я задвижи, господи, ще може ли да