Този отговор не казваше нищо.
Погледът й се плъзна през светлия въздух по ушите ми, носа и брадичката.
— А ти, майстор Том?
— Аз ли?
— Ще станем ли приятели с теб? Май ще трябва, знаеш, щом ще се сблъскваме из къщата тая година.
— Аз… — Почнах и спрях.
— Ти, я! — каза Баба. — Ти си едно куче, което си мре да излае, само че има кост в гърлото. Виждал ли си такова нещо? Изглежда много тъжно и смешно едновременно. Ти се смееш, но се ненавиждаш, че се смееш. Викаш и се втурваш да му помогнеш и отново се разсмиваш, когато се разнесе първият нов лай.
Излаях мъничко смях, спомняйки си едно куче, един ден и някакъв кокал.
Баба се обърна и видя проснато на поляната старото ми хвърчило. Веднага разбра какво му е.
— Канапът е скъсан. Не. Трябва да имаш цяло кълбо. Така не се пуска хвърчило. Гледай сега!
Тя се наведе. Не знаехме какво щеше да прави. Как можеше роботът-баба да ни пусне хвърчилото? Тя се изправи с хвърчилото в ръка.
— Лети! — каза му тя като на птица.
И хвърчилото литна.
По-точно тя го пусна по вятъра с широк замах.
Тя и хвърчилото бяха едно цяло.
Защото от върха на показалеца й бликна тънка бляскава паяжинна нишка, полуневидим въдичарски конец, свързан с хвърчилото, а то се зарея на сто, не, на триста, о, не, на хиляда метра нагоре в лятната мараня.
Тимоти завика. Агата, разкъсвана между желанието да приближи или да се скрие, възкликна от верандата. И аз, с цялата си зрелост на моите тринадесет години, макар че се мъчех да не изглеждам впечатлен, пораснах високо-високо и усетих как подобен вик взриви дробовете ми и избухна навън. Виках и крясках цял куп глупости за това, колко ми се иска да имам такъв пръст, от който като от макара да мога да се развия и да се провра между облаците в небето, самият аз превърнал се в лудо хвърчило.
— Ако смятате, че това е високо — каза Електрическото създание, — вие просто нищо не знаете. Гледайте сега!
И със свистене, съскане и бръмчене въдичарският конец запя нагоре. Хвърчилото изплува още хиляда метра нагоре. И още хиляда, докато накрая се превърна в петънце, в червена конфетка, танцуваща в същите тия ветрове, които разнасяха около земята реактивни самолети или променяха времената в по-нататъшното съществуване…
— Невероятно! — възкликнах аз.
— Нали? — Тя спокойно гледаше пръста си, от който се разплиташе безкрайната нишка. — Направих го, понеже беше нужно да го сторя. Вътре има течност като в паяк. На въздуха тя се втвърдява и става истински конец…
И когато хвърчилото се превърна само в нещо умозрително, чезнеща прашинка в периферното зрение на боговете, ако цитираме по-старите мъдреци, чак тогава Баба, без да се обръща, без да погледне и без да си позволи да засегне с докосване, попита:
— Е, Абигейл…?
— Агата! — последва рязък отговор.
О, мъдра жена, да победи с това леко дразнение, с този мъничък гняв.
— Агата — каза Баба, нито прекалено нежно, нито твърде лековато, а някъде по средата, — а с теб как ще караме?
Тя откъсна нишката и я омота около юмрука ми три пъти, тъй че аз се оказах привързан към небето чрез най-високото, повтарям, най-високото хвърчило в цялата световна история! Ех, само като го покажа на приятелите! — помислих си. — Ще позеленеят. Като кисели зелени ябълки ще станат.
— Агата?
— Без мен! — отвърна Агата.
— Без мен — обади се някакво ехо.
— Трябва да има някакъв…
— Никога няма да станем приятели! — каза Агата.
— Няма да станем приятели — повтори ехото.
Тимоти и аз трепнахме. Откъде идваше това ехо? Дори Агата показа изненадана чело иззад парапета на верандата.
Огледахме се и тогава видяхме.
Баба беше свила длани на фуния пред устата си като раковина, и от тази раковина се разнасяше ехото.
— Никога… приятели…
И още веднъж бавно и замиращо:
— Приятели…
Всички се наведохме да чуем по-добре.
По-точно ние, двете момчета, се наведохме.
— Не! — извика Агата.
И избяга в къщата. И затръшна вратата.
— Приятели… — повтори ехото от раковинните длани. — Не…
И някъде далеч, по бреговете на някакво вътрешно море, чухме да се затръшва мъничка врата.
Та това беше първият ден.
Разбира се, имаше и втори, и трети, и четвърти. Баба ни обикаляше в голям кръг и ние, нейните планети, се въртяхме около централната светлина, а Агата бавно-бавно приближаваше, за да се присъедини към нас, за да повърви с нас, ако не да тича, да послуша, ако не да чуе, да погледа, ако не да види, да понечи, ако не да докосне.
Но поне в края на първите десет дни Агата вече не бягаше, а заставаше близо до вратата или сядаше на отдалечен стол под дърветата, или вървеше на десетина крачки след нас, като тръгнехме на екскурзия.