Държах го в устата си, смучех го и изведнъж реших, че ми харесва 1'акъв, но след това отхвърлих мисълта.
В действителност не ми харесваше, трябваше да порасне каквото и да става. От време на време го изваждах от устата, облизвах го, както направих това в началото, прекарвах целия си език от върха до основата и обратно. Поставях го отново в устата, потапях го в слюнка, разтърквах го силно между устните си, поглъщах го и движех език в устата си, като че ли изсмуквах кръвта от несъществуваща рана. След това навън, докато го държах с една ръка, се впусках далеч зад основата му, навлизайки в пространството между плътта и плата, докато устата ми се напълнеше с косми, за да се върна в началото...
Първото, което забелязах, бе, че се движим много по-бавно и че се движим от едно платно в друго. После почувствах ръката му отново върху главата ми. Едва накрая разбрах, че отново е набъбнал, че аз бях възвърнала отново ерекцията му.
Спряхме на светофар. Не се осмелих да вдигна глава нито за миг, но полуотворих очи, за да се помъча да разбера къде се намираме. Някакъв железен мост пресичаше булеварда в посока, перпендикулярна на нашата.
Родена съм в Мадрид и познавам булевард „Кастеляна” наизуст.
Фантастичният Дядо Коледа от неон вероятно ни махаше с ръка от магазините на „Корте Инглес”. Сложих го в устата си и започнах да го смуча от горе на долу, механично, за да мога да мисля. Трябваше да, изминем доста път при всички случаи. Това бе единственият път, по който можеше да се стигне до дома, както и до неговия.
От този момент нататък се опитвах да пресмятам всеки метър, който изминавахме, и улицата вече не беше улица, както и хората нямаха значение. Всичко се свеждаше до едно разстояние, единственото важно нещо в момента.
Първият знак бе шумът на фонтана, който смятах, че няма да чуя повече никога: така бавно се движехме, че огромната му сива маса ми се стори безкрайна.
Шумът от водата остана зад нас. Продължавахме напред. Първата приятна изненада. Бе оставил отдясно по-краткия път и се движехме по права линия.
След няколко Минути отново погледнах крадешком, за да се убедя, че сме стигнали до паметника на Колумб. Така беше. Не отивахме у дома. Нито отивахме у тях. Къде ме водеше? Вода. Зад нас остана булевардът, а ние продължихме напред. Всичко започваше да прилича на вица за оня, дето знаел да се движи само в права линия.
Отново преминахме близо до друг фонтан, но той бе последният.
Завихме наляво, свихме още два пъти и колата се закова. Този път наистина щях да го глътна.
Моторът изгасна, но не се осмелих да спра. Пабло
прихвана брадичката ми, като ме придържаше, докато ме изправи, прегърна ме и ме целуна.
Когато се разделихме, той се отдръпна назад и ме погледна. Не каза нищо, но предположих, че се опитва да отгатне дали ме беше страх.
— Това не е моята къща — казах, опитвайки се да се правя на интересна.
— Не, но ти вече си била тук.
Когато излязохме на улицата, видях, че бе паркирал колата диагонално върху бордюра. Винаги я оставяше така.
Къщата, сиво и мрачно здание, което бе горе — долу на един век, нищо не ми говореше. Външната врата бе красива и модерна, с две крила от масивно дърво, с оригинални цветни витражи. Голямата златна дръжка, завършваща с делфинова глава, ми беше позната.
Влизахме в ателието на майка му, тя го наричаше така, известна модистка, която изработваше по чети-ри-пет колекции на година и като някакъв папагал повтаряше непрестанно за това, какво напрежение представлява изкуството, за обществената отговорност на твореца и за впечатлението от изработените по поръчка облекла в съвременния градски живот. Истинска глупачка. Майка ми й беше клиентка от години още преди тя да се бе издигнала толкова в занаята си. Понякога я придружавах на пробите и сядах в огромното кресло сред куп френски списания пред мен с фантастични манекенки с огромни обеци и впечатлителни шапки, които с удоволствие разглеждах.
Той крачеше пред мен. Когато минахме покрай канапетата в коридора, хвана с върха на пръстите си две от големите квадратни възглавници. Накрая отвори голяма двукрила врата, зад която се намираше салонът за проби. Запали лампата, хвърли възглавниците на пода, направи бегъл жест с ръка, сочейки ми да вляза, и изчезна.